— Това беше мъдро — казала й бе Сесили по-късно, докато двете стояха край прозореца и гледаха как Уил и Гейбриъл разговарят на двора. — Да бъде нефилим дава смисъл на живота му. Задълженията му на ловец на сенки ще му помогнат да се съвземе. Задълженията му на ловец на сенки и ти.
Теса бе пуснала пердето замислено. Двамата не бяха разговаряли за случилото се в Кадер Идрис, за нощта, която бяха прекарали заедно. Всъщност сега тя изглеждаше далечна като сън. Сякаш се бе случило с някой друг, не с нея. Не беше сигурна дали и Уил изпитва същото. За сметка на това бе сигурна, че Джем е знаел или предполагал, и че прощаваше и на двама им, но от деня, в който Джем си бе тръгнал, Уил повече не се бе приближил до нея, не й бе казал, че я обича, не я бе попитал дали тя го обича.
Като че ли бяха минали векове, макар че всъщност бяха едва две седмици, преди той да я завари сама в библиотеката и да я попита, някак отсечено, дали иска да отиде на разходка с каретата на следващия ден. Озадачена, Теса бе приела, чудейки се тайничко дали няма и друга причина Уил да търси компанията й. Загадка, която да разследват? Признание, което искаше да й направи?
Ала не, оказало се бе най-обикновена разходка с карета през парка. Застудяваше и по краищата на езерцата бе започнала да се образува ледена коричка. Голите клони на дърветата бяха печални и красиви и Уил бе подхванал учтив разговор за времето и забележителностите на града. Изглеждаше твърдо решен да продължи обучението й за Лондон оттам, докъдето бе спрял Джем. Отидоха в Британския музей и Националната галерия, в Кю Гардънс* и в катедралата „Сейнт Пол”, където Теса най-сетне изгуби търпение.
Бяха в прочутата „Галерия на шепота” и тя се бе облегнала на перилата, загледана в катедралата под тях, докато Уил й превеждаше латинския надпис на стената на криптата, в която беше погребан Кристофър Рен — „Ако търсите неговия паметник, огледайте се наоколо”. Разсеяно, тя бе протегнала ръка назад, за да я пъхне в неговата, при което той незабавно се бе дръпнал с пламнало лице.
Теса го бе погледнала изненадано.
— Нещо не е наред ли?
— Не — отвърнал бе Уил прекалено бързо. — Просто... не те доведох тук, за да те награбя в „Галерията на шепота”.
Младата жена избухна.
— Не те моля да ме награбиш в „Галерията на шепота”! В името на Ангела, Уил, ще престанеш ли да бъдеш толкова любезен!
Той я погледна слисано.
— Но не предпочиташ ли...
— Не, не предпочитам. Не искам да бъдеш любезен! Искам да си бъдеш Уил! Не искам да ми показваш архитектурни забележителности, сякаш си някакъв пътеводител! Искам да казваш ужасно шантави, забавни неща, да съчиняваш песни и да бъдеш... —
— Опитвам се да те ухажвам — разгневи се Уил. — Да те ухажвам, както
— Господин Рочестър никога не е ухажвал Джейн Еър — изтъкна Теса.
— Не, той се облече като жена и изкара акъла на горкото момиче. Това ли искаш?
— От теб би излязла страшно грозна жена.
— Напротив. От мен би излязла поразяваща красавица.
Девойката се разсмя.
— Ето — каза тя. — Това е истинският Уил. Не е ли по-добре така? Не си ли съгласен?
— Не знам — отвърна той, измервайки я с поглед. — Боя се да отговоря. Казвали са ми, че когато си отворя устата, на американските момичета им иде да ме цапардосат с чадър.
Теса отново се разсмя и много скоро и двамата се смееха, а приглушеният им кикот ехтеше сред дебелите стени на „Галерията на шепота”. След това нещата между тях определено бяха станали по-лесни и усмивката, с която Уил й бе помогнал да слезе от каретата, когато се върнаха в Института, беше ведра и истинска.
Същата нощ някой бе почукал тихичко на вратата на стаята й и когато бе отишла да отвори, тя бе открила една книга на пода в коридора. „Повест за два града”. Странен подарък, помислила си бе Теса. В библиотеката имаше екземпляр от книгата, който тя можеше да чете толкова често, колкото си поискаше, но този тук беше чисто нов, с квитанция от „Хатчардс”*, пъхната между корицата и заглавната страница. Едва когато я отнесе в леглото със себе си, Теса забеляза, че на заглавната страница е написано нещо.