Принцеса с часовников механизъм

— Да. — Уил направи крачка напред и сложи ръце върху раменете на Джем, така остри под дланите му, костите — прилични на крилете на птица. — Това не е празно обещание, Джеймс. Вярвай ми, никой не познава по-добре от мен болката на напразната надежда. Ще търся и ако изобщо съществува нещо, което да те спаси, аз ще го открия. Ала дотогава — животът си е твой и ти решаваш как искаш да го живееш.

Колкото и да беше невероятно, Джем се усмихна.

— Знам го — каза той, — но беше наистина любезно от твоя страна да ми го напомниш.

— Аз съм самата любезност. — Погледът на Уил обходи лицето на приятеля му, лице, което познаваше така добре, както и своето собствено. — Освен това съм упорит. Няма да те изгубя. Не и докато съм жив.

Очите на Джем се разшириха, но не отрони нито дума. Нямаше какво повече да се каже. Уил свали ръце от раменете на своя парабатай и се обърна към вратата.

Сесили стоеше там, където и по-рано този ден, стиснала нож в десницата си. Прицели се, след което отметна ръка назад. Оръжието полетя във въздуха и се заби в стената, няколко милиметра извън очертанията на мишената.

Разговорът с Теса не беше успокоил нервите й, тъкмо обратното — само още повече ги беше обтегнал. Госпожица Грей изглеждаше като уловена в капан, а от нея се излъчваше някаква примирена печал, от която Сесили се бе почувствала напрегната и раздразнителна. Колкото и да беше ядосана на Уил, не можеше да не се усети, че в сърцето си Теса таи някакъв страх за него, боязън, за която не искаше да говори, и Сесили копнееше да узнае каква е тя. Как би могла да предпази брат си, ако нямаше представа от какво да го пази?

Взе ножа от стената, върна се на мястото си и отново го хвърли. Той се заби още по-далеч от мишената и момичето изпусна сърдита въздишка.

— Щ/егп пе/! — изруга тя на уелски. Ако беше тук, майка й щеше да е ужасно възмутена, но нея я нямаше.

— Пет — провлечено се обади някой откъм коридора.

Сесили се стресна и се обърна. На прага имаше сянка, която се раздвижи и се превърна в Гейбриъл Лайтууд, с разрошена кестенява коса и зелени очи, остри като стъкло. Беше висок поне колкото Уил, ако не и повече, и бе по-слаб от брат си.

— Не ви разбрах, господин Лайтууд.

— Хвърлянето ви — обясни той и протегна изящно ръка. — Давам му пет точки. Може би трябва да поработите над умението и техниката си, но несъмнено притежавате естествена дарба. Нуждаете се от практика.

— Уил ме тренира — информира го Сесили, докато той се приближаваше.

Едното ъгълче на устните му се повдигна.

— Както казах — трябва ви практика.

— Предполагам, че вие можете да го направите по-добре.

Гейбриъл издърпа ножа от стената и острието проблесна, когато го

завъртя между пръстите си.

— Да — отвърна той. — Бях обучен от най-добрите, а сега на свой ред обучавам госпожица Колинс и госпожица Грей...

— Чух. Докато не ви омръзнало. Не бих казала, че това е отдадеността, която човек би търсил у един учител. — Сесили се стараеше да говори равнодушно. Помнеше допира му, когато й беше помогнал да се изправи в имението Лайтууд, но знаеше, че Уил не го харесва, а и самоуверената хладина в гласа му я дразнеше.

Гейбриъл докосна върха на ножа с пръста си и начаса избликна капка кръв, като алено мънисто. Той имаше мазолести пръсти, а опакото на дланите му беше осеяно с лунички.

— Преоблекли сте се.

— Цялата бях покрита с кръв. — Погледът й го обходи изпитателно от горе до долу. — Виждам, че вие не сте.

За миг по лицето му пробяга странно изражение. Изчезна само след миг, ала Сесили достатъчно дълго бе гледала как брат й крие чувствата си, за да разпознае признаците.

— Тук нямам дрехи — отвърна той. — А и не знам къде ще живея. Бих могъл да се върна в някоя от къщите на семейството ми, но...

— Обмисляте дали да не останете в Института? — учуди се девойката, прочитайки го върху лицето му. — Какво каза Шарлот?

— Ще разреши. — За миг изражението на Гейбриъл се промени и там, където досега имаше само суровост, неочаквано се появи уязвимост. — Брат ми е тук.

— Да — отвърна Сесили. — Моят също.

За момент младежът не каза нищо, сякаш това изобщо не му беше минало през ума.

— Уил — рече той най-сетне. — Много приличате на него. Доста е... смущаващо. — След това поклати глава, сякаш за да проясни мислите си. — Преди малко го видях. Излизаше от Института така, сякаш четиримата конници на Апокалипсиса са по петите му. Предполагам, че нямате представа какво става?

Цел. Сърцето на Сесили подскочи. Тя издърпа ножа от ръцете на Гейбриъл, без да обръща внимание на сепнатото му възклицание.

— Ни най-малко — отвърна, — но възнамерявам да разбера.