Принцеса с часовников механизъм

Музикалната стая не беше толкова прашна, колкото Теса си я спомняше. Всъщност изглеждаше така, сякаш наскоро я бяха почистили основно. Дървените первази и подът направо грееха, също като голямото пиано в ъгъла. В огнището подскачаха пламъци, обгръщайки застаналия пред камината Джем в огнен контур. Той се обърна и когато я видя, се усмихна нервно.

Всичко в стаята излъчваше уют, като картина, нарисувана с водни бои — светлината на огъня, която сякаш вдъхваше призрачен живот на музикалните инструменти, покрити с бели чаршафи; тъмният блясък на пианото; отражението на пламъците в стъклата на прозорците, досущ като тъмно злато. Теса виждаше и тях с Джем, застанали един срещу друг: момиче с тъмносиня вечерна рокля и слабичко като вейка момче с рошава сребриста коса и черно сако, което висеше мъничко по-широко, отколкото трябва, около крехката му фигура.

Лицето му в сенките беше изтъкано от уязвимост, в извивката на устните му имаше тревога.

— Не бях сигурен дали ще дойдеш.

Теса пристъпи напред. Искаше й се да го прегърне, но не го стори. Първо трябваше да каже нещо.

— Разбира се, че дойдох. Джем, толкова много съжалявам. Не мога да обясня... беше някаква лудост. Не бях в състояние да понеса мисълта, че ти ще пострадаш заради мен... заради това, че по някакъв начин съм свързана с Мортмейн.

— Вината не е твоя. Не ти си избрала да е така...

— Не мислех трезво. Уил беше прав — не можем да имаме доверие на Мортмейн. Дори ако отида при него, няма никаква гаранция, че той ще удържи на думата си. А и по този начин щях да сложа оръжие в ръцете на вашия враг. Не знам за какво иска да ме използва, но то не може да бъде за доброто на ловците на сенки, в това поне сме сигурни. В крайна сметка може да се окажа онова, което ще навреди на всички ви. — Сълзи пареха очите й, ала тя ги преглътна с усилие. — Прости ми, Джем. Не бива да пропиляваме в гняв времето заедно, с което разполагаме. Разбирам защо постъпи така... аз бих сторила същото за теб.

Докато Теса говореше, очите на годеника й бяха топли и сребристи.

— 2Не зМ]1в зМапд, мо зМ гш а пе йе — прошепна той.

Тя го разбра. „В целия свят, ти си онова, което обичам най-много.”

— Джем...

— Знаеш го, не може да не го знаеш. Никога не бих те оставил да си тръгнеш от мен, не и за да отидеш там, където те грози опасност, не и докато все още дишам. — Преди девойката да успее да направи още една крачка, Джем вдигна ръка. — Почакай. — Наведе се, а когато се изправи, държеше калъфа на цигулката си и лъка. — Аз... Исках да ти дам нещо.

Сватбен подарък, когато се оженим. Но ми се ще да ти го дам сега, ако ми позволиш.

— Подарък? — повтори Теса учудено. — След като... Но ние се скарахме!

Той се усмихна, същата онази прекрасна усмивка, от която лицето му грейваше и която караше човек да забрави колко слаб и изпит изглеждаше.

— Жизненоважна част от семейния живот, както разбирам. Ще се окаже добра практика.

— Но...

— Теса, наистина ли вярваш, че съществува кавга, независимо сериозна или незначителна е тя, която би ме накарала да престана да те обичам? — Джем звучеше учуден и тя си помисли за Уил, за годините, през които той беше подлагал лоялността на Джем на изпитание, беше го подлудявал с лъжи, увъртания и самонараняване, и въпреки това обичта към неговия побратим не само не бе изчезнала, но дори не бе отслабнала.

— Боях се — меко каза тя. — И... и нямам подарък, който да ти дам в замяна.

— Напротив, имаш. — Каза го тихо, ала твърдо. — Седни, моля те. Спомняш ли си как се запознахме?

Теса се настани на един нисък стол с позлатени облегалки, а полите на роклята й прошумоляха около нея.

— Аз нахлух в стаята ти посред нощ, като умопобъркана.

Джем се усмихна широко.

— Ти пристъпи изящно в стаята ми и ме завари да свиря на цигулка. — Пръстите му затягаха винта на лъка; когато приключи, го остави и нежно извади цигулката от калъфа й. — Имаш ли нещо против да ти посвиря?

— Знаеш, че обожавам да те слушам как свириш.

И наистина беше така. Обичаше дори да го слуша как говори за цигулката, макар да не разбираше много от думите. Без изобщо да се отегчи, часове наред можеше да го слуша как бърбори за колофон, ключове, гриф, лъкове, разположение на пръстите и склонността на една от струните да се къса...

— Що жег т Х1в йе. — С тези думи той вдигна цигулката към лявото си рамо и я намести под брадичката си. Беше й казвал, че много цигулари използват подложка за рамо, но не и той. От едната страна на гърлото му, там, където се опираше цигулката, имаше мъничко петънце, сякаш синина, която отказваше да избелее.

— Ти... направил си нещо за мен?

— Написах нещо за теб — поправи я Джем с усмивка и засвири.