Разбудени фурии

— Не бих ли? — Размахах ръка. — Забравяш, че още не си изживял поне стотина години от моя живот. И не е там работата. Не става дума за мен. Говорим за отряд въоръжени квелисти с триста години жажда за мъст и сега само една безполезна лъскава уличница ги дели от любимата им водачка. Дори моят тъп двойник да не го знае, Аюра-сан, вие разбирате. Каквото и да се наложи — те ще го направят. И нищо казано или сторено от мен няма да промени това, ако не ми предадете Силви Ошима.

Аюра промърмори нещо на двойника ми. После извади от жакета си телефон и вдигна очи към мен.

— Моля да ми простите — каза любезно тя, — че няма да го приема на вяра.

Кимнах.

— Разбира се, проверете каквото трябва. Но побързайте, моля.

Не й трябваше много време, за да получи необходимите отговори. Едва бе изрекла две думи, когато от телефона бликна панически словесен порой. Дори и без неврохимията дочувах гласа отсреща. Лицето й се вкамени. Аюра отсечено даде няколко заповеди на японски, прекъсна разговора, изключи телефона и го прибра в джоба на жакета.

— Как смятате да напуснете? — попита тя.

— О, ще ни трябва хеликоптер. Доколкото знам, винаги имате тук поне пет-шест. Нищо специално, малка машина с един пилот. Ако слуша, ще ви го върнем невредим.

— Да, ако не ви свалят орбиталните — намеси се Ковач с провлачен акцент. — Тая вечер не е от най-добрите за полет.

Погледнах го с неприязън.

— Готов съм да поема риска. Няма да е най-тъпото нещо, което съм правил.

— А Мици Харлан? — Шефката на охраната ме гледаше като хищник. — Какви гаранции имам за нейната безопасност?

До мен Бразил се размърда за пръв път, откакто започна сблъсъкът.

— Ние не сме убийци.

— Тъй ли? — Аюра се завъртя към него като автоматична картечница със звуков сензор. — Значи трябва да се е появил някакъв нов вид квелизъм, за който не съм чувала.

За пръв път сякаш усетих гласът на Бразил да се пречупва.

— Майната ти! С кръвта на толкова поколения по ръцете ще ми се правиш на много морална! Първите фамилии…

— Мисля, че можем да отложим дискусията за друг път — намесих се аз. — Аюра-сан, трийсетте ви минути текат. Убийството на Мици Харлан само би подронило репутацията на квелистите и вие навярно разбирате, че по възможност ще гледат да го избягнат. Ако това не ви стига, поемам лична отговорност. Изпълните ли нашите искания, ще сторя всичко възможно, за да получите внучката на Харлан невредима.

Аюра врътна очи към моя двойник. Той сви рамене. Може би кимна едва доловимо. Или пък просто потръпна при мисълта как ще застане пред Конрад Харлан с окървавения труп на Мици.

Видях решението да съзрява у нея.

— Много добре — отсече тя. — Ще запомня обещанието ви, Ковач. Едва ли има смисъл да обяснявам какво означава това. Когато дойде ден за разплата, вашето поведение в случая може да се окаже единственото, което ще ви спаси от пълния гняв на Харлановия род.

Хвърлих й презрителна усмивка.

— Не ме заплашвай, Аюра. Когато дойде ден за разплата, аз ще съм далеч оттук. И жалко, защото много бих искал да видя как ти и твоите тлъсти господари трескаво бързате да отмъкнете награбеното на някоя друга планета, преди народът да ви избеси по пристанищните кранове. А сега къде ми е скапаният хеликоптер?

Докараха Силви Ошима на гравитационна носилка и когато я видях, отначало си помислих, че все пак ще се наложи Сините бръмбарчета да екзекутират Мици Харлан. Фигурата с метална коса под завивката представляваше мъртвешки бледо копие на жената, която познавах от Текитомура, с изпито лице от дългите седмици под упойка, трескава червенина по бузите, изпохапани устни и безсилно отпуснати клепачи над трепкащите очни ябълки. Избилата пот по челото й леко блестеше в светлината на вградената лампа над носилката. Под дългата прозрачна лепенка от лявата страна на лицето й се виждаше тънък разрез, слизащ от скулата до челюстта. Когато ангелският огън озари каменната градина около нас, изпитах чувството, че Силви Ошима е труп под блясъка на фотографска светкавица.

Не толкова зърнах, колкото усетих как Сиера Трес и Бразил се вцепениха от възмущение. От небето долетя гръмотевица.

— Тя ли е? — попита Трес с напрегнат глас.

Вдигнах свободната си ръка.

— Само по-кротко. Да, тя е. Аюра, какво сте й сторили, дявол да ви вземе?

— Бих ви посъветвала да не прибързвате с изводите. — Но в гласа й се долавяше напрежение. Тя знаеше колко близо сме до ръба. — Тя се нарани сама, преди да й попречим. Изпробвахме една процедура и реакцията не беше благоприятна.

Спомените ми се стрелнаха към Иненин и изваденото око на Джими де Сото, когато ни удариха с вируса Роулингс. Знаех каква процедура са изпробвали със Силви Ошима.

— Хранихте ли я? — попитах аз и сам усетих колко дрезгав е станал гласът ми.

— Венозно. — Аюра прибра оръжието, докато изчаквахме нейните хора да изнесат Силви в каменната градина. После пристъпи напред, правейки успокояващи жестове с двете ръце. — Трябва да разберете, че…

— Разбираме отлично — каза Бразил. — Разбираме що за твари сте ти и хората като теб. И някой ден ще дойдем да отървем от вас този свят.