Разбудени фурии

Когато наближихме Вчира, все още бе ранно утро. Хайдукът, когото Сиера Трес бе вдигнала от леглото — по-точно от своето легло — беше млад и наперен, а катерът, който задигнахме, беше същата контрабандна машина, с която пристигнахме предния ден. Вече освободен от принудата да се преструва на обикновено местно корабче, а навярно и тласкан от желанието да впечатли Трес, пилотът даде газ до дупка и след по-малко от два часа вече привързваше катера на един малък пристан, наречен Слънчев лъч. Трес седеше в кабината с него и издаваше насърчителни възклицания, а Видаура и жената, която се наричаше Квел, си правеха компания долу в салона. През по-голямата част от пътуването аз седях на предната палуба с надеждата прохладният насрещен вятър да облекчи махмурлука ми.

Както можеше да се очаква от място с подобно име, на Слънчев лъч спираха главно корабчета с туристически групи и от време на време по някой богат хлапак с лъскав скутер. По това време на деня имаше предостатъчно свободни места около кея. И което бе по-важно, намирахме се само на петнайсет минути спокоен ход от офисите на „Дзуринда Туджман Склеп“, тъй че да не натоварваме наранения крак на Сиера Трес. Когато пристигнахме там, тъкмо отваряха.

— Не съм сигурен — каза дребният чиновник, чиято работа, явно, беше да става преди другите и да обслужва офиса, докато дойдат. — Не съм сигурен, че…

— Е, аз пък съм сигурна — сряза го Сиера Трес.

Беше облякла пола до глезените, за да прикрие бързо заздравяващия си крак, а по гласа и стойката й изобщо не личеше, че е пострадала. Хайдукът остана на кея при катера, но Трес не се нуждаеше от него. Тя самата умееше да разиграва до съвършенство картата на хайдушкото високомерие. Чиновникът се сви.

— Слушайте… — започна той.

— Не, ти слушай. Бяхме тук преди по-малко от две седмици. Знаеш това. Ако искаш да се обадиш на Туджман, твоя си работа. Но едва ли ще ти е благодарен да го вдигнеш от леглото по това време само за да потвърди, че имаме достъп до същия материал, който ползвахме миналия път.

В крайна сметка се наложи Трес не само да позвъни на Туджман, но и доста да повиши тон, но получихме каквото искахме. Включиха виртуалните системи и ни упътиха към кушетките. Сиера Трес и Вирджиния Видаура изчакаха, докато жената в носителя на Ошима си слагаше електродите. Тя повдигна към мен хипнофоните.

— Това пък какво е?

— Последен писък на технологията. — Ухилих се, макар че не ми беше до смях. Напрежението в комбинация с махмурлука създаваше мъчително и крайно неприятно чувство за нереалност. — Съществуват само от два века. Включват се ето така. Улесняват прехвърлянето.

Когато Ошима се настани, аз легнах на съседната кушетка и се заех с електродите и хипнофоните. Погледнах нагоре към Трес.

— Значи се разбрахме какво ще направиш, за да ме измъкнеш, ако работите тръгнат на зле?

Тя кимна с каменна физиономия. Още не бях съвсем наясно защо се съгласи да ни помогне, без да се посъветва първо с Кои или Бразил. Както вървяха нещата, изглеждаше още твърде рано, за да приема безрезервно заповеди от призрака на Квелкрист Фолкънър.

— Добре тогава. Да действаме.

Звуковите кодове ме унесоха по-трудно от друг път, но най-сетне усетих как залата около мен се замъглява и вместо нея изскочиха съвършено ясно стените на познатия хотелски апартамент. Изведнъж ме парна споменът за Видаура и стаята в края на коридора.

Стегни се, Так.

Поне махмурлукът вече не ме мъчеше.

Стоях до прозорец с изглед към неправдоподобни зелени ливади. До вратата в другия край на стаята изникнаха очертания на дългокоса жена, които постепенно се превърнаха в носителя на Силви Ошима.

Няколко секунди се гледахме, после кимнах. Навярно не го сторих съвсем убедително, защото тя се навъси.

— Сигурен ли си? Знаеш, че не си длъжен да го правиш.

— Напротив, длъжен съм.

— Не очаквам…

— Надя, няма страшно. Обучен съм да пристигам на чужди планети в нови носители и тутакси да се захващам с избиване на туземци. Мислиш ли, че това ще ме затрудни?

Тя сви рамене.

— Добре.

— Тогава да почваме.

Тя прекоси стаята и спря само на метър от мен. Наведе глава и сребристата грива бавно падна напред да закрие лицето й. Централният кабел се плъзна настрани по черепа и увисна като жило на скорпион, осеяно с по-фини нишки. В този момент тя приличаше на прастарите зловещи образи, които моите прадеди бяха донесли през космическите бездни от родната си Земя. Приличаше на призрак.

Позата й стана скована.

Дълбоко въздъхнах и посегнах напред. Пръстите разтвориха увисналата коса като завеса.