Разбудени фурии

— Да, можем да го направим. — Ор не беше напълно увлечен в обсъждането. Все още кипеше от гняв и говореше бавно. — Да, струва ми се. Добре.

— Оборудване? — попита Кийока и отброи нещо на пръсти, после леко склони глава. — Скутер?

— Не, има време. — Силви раздвижи длан хоризонтално. — Ор и Мики. Лесно. Ти карай на празен ход. Това, това, може би и това. Долу.

— Ясно. — Кийока извъртя очи нагоре и наляво, за да прегледа на ретиналния си екран данните, които й подаваше Силви. — Лас?

— Още не. Ще ти дам знак. Тръгвай.

Смуглата жена изчезна обратно в стаята си, след секунда отново се появи, навличайки торбесто сиво яке и излезе от апартамента. Позволи си един сетен поглед към трупа на Ядвига, после изтича надолу.

— Ор. Резачка. — Силви врътна палец към мен. — Гевара.

Гигантът ми хвърли още един убийствен поглед и отиде до голям сандък в ъгъла, от който извади вибрационен нож с масивно острие. Върна се и застана пред мен, държейки оръжието така, че неволно настръхнах. Бях готов да го нападна и ме удържа само очевидното — Ор не се нуждаеше от нож, за да ми види сметката. Физическата ми реакция навярно бе очевидна, защото гигантът изсумтя презрително. После завъртя ножа и ми го подаде с дръжката напред.

Поех го.

— Аз ли да се заема?

Силви пристъпи до трупа на Ядвига и огледа изпитателно раните.

— Да, искам да изрежеш приставките на двамата си приятели. Мисля, че имаш опит в това отношение. С Ядви не се занимавай.

Примигах от изненада.

— Ще я изоставите ли?

Ор пак изсумтя. Жената го погледна и направи спирален жест. Той въздъхна глухо и се прибра в стаята си.

— Ядви е моя грижа. — Лицето й беше посърнало и далечно, унесено в някакви дълбини, за които не можех да се досетя. — Ти се захващай да режеш. И междувременно би ли ми казал кого точно очистихме?

— Дадено. — Пристъпих да трупа на Юкио и го преобърнах по гърди, или по-точно каквото беше останало от тях. — Това е Юкио Хираясу. Дребна риба от местната якудза, но изглежда, че е син на голяма клечка.

Ножът оживя с бръмчене в ръката ми и дразнещите вибрации стигнаха чак до раната в ребрата. Изтръпнах като от скърцане по стъкло, но прогоних усещането, притиснах с длан черепа на Юкио и започнах да режа гръбнака. Повдигаше ми се от смесените миризми на изпражнения и овъглена плът.

— А другият? — попита Силви.

— Долнопробен бияч. За пръв път го виждам.

— Струва ли си да го вземем?

Свих рамене.

— По-добре, отколкото да го оставите тук. Можеш да го хвърлиш през борда, като преполовите пътя до Ню Хок. А този тук, на твое място бих го задържал за откуп.

Тя кимна.

— Така си и мислех.

Ножът сряза последните милиметри гръбнак и бързо хлътна в шията отдолу. Изключих го, хванах по-здраво и започнах нов разрез два прешлена по-надолу.

— Става дума за хора от висшите кръгове на якудза, Силви. — Усетих как из корема ми плъзва хлад, като си спомних телефонния разговор с Танаседа. Семпаят бе сключил сделка с мен само защото държеше Юкио да остане жив и здрав. И недвусмислено бе изтъкнал какво ще последва в противен случай. — С дебели връзки в Милспорт, вероятно и с Първото семейство. Ще ви подгонят с всички налични сили.

Очите й бяха неразгадаеми.

— Ще подгонят и теб.

— За мен не бери грижа.

— Много щедро от твоя страна. Но… — Тя помълча, защото Ор се появи в хола, вече напълно облечен, кимна отсечено и излезе навън. — Мисля, че ще се справим с това. В момента Ки изтрива електронните ни следи. След половин час Ор може да изпепели всичко в апартамента. Няма да им остане нищо освен…

— Силви, говорим за якудза.

— Нищо освен очевидци, периферни видеоданни, а и ние след около два часа вече ще сме на път за Драва. — В гласа й изведнъж нахлу дръзка гордост. — Нито якудза, нито Първите семейства, нито дори шибаните емисари. Никой не смее да се закача с миминтите.

Както става обикновено, дързостта й бе неуместна. Първо, преди шест месеца бях узнал от един стар приятел, че командването на Емисарския корпус е наддавало за контракта по разчистването на Ню Хокайдо — просто предложението не било достатъчно евтино, за да задоволи новооткритата вяра на Мечек и неговото правителство в неограничения пазарен механизъм. Спомних си презрителната усмивка по костеливото лице на Тодор Мураками, докато си подавахме лулата от ръка на ръка, пътувайки с ферибота от Акан за Ню Канагава. Ароматен дим в мразовития зимен въздух над Пролива и далечен глух тътен откъм водовъртежа. Мураками беше оставил късо подстриганата си емисарска коса да расте и вятърът откъм морето я полюшваше леко. Не биваше да е тук и да разговаря с мен, но емисарите трудно приемат някой да им казва какво да правят. Знаят си цената.