Разбудени фурии

— Вижте. — Беше казано съвсем тихо, но Ор и Кийока рязко се завъртяха към източника на гласа. — Защо не ни оставите да си поговорим насаме с Мики?

— Ама, Силви, той е просто…

— Има право да знае, Ор. А сега ще ни оставите ли на спокойствие?

Тя ги изпроводи с поглед, изчака вратата на каютата да се затвори, после мина покрай мен и седна.

— Благодаря — казах аз.

— Виж. — Трябваха ми една-две секунди, за да осъзная, че този път говори буквално. Тя бръкна в гъстата си коса и изтегли централния кабел. — Знаеш как действа. В това нещо има повече процесорна мощност, отколкото в базите данни на повечето големи градове. Трябва да има. — Тя пусна кабела и тръсна косата над него. По устните й трепна лека усмивка. — Там можем да получим вирусен удар с такава сила, че умът на обикновен човек би се пръснал като презрял плод. Или пък просто интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. — Тя леко потръпна. — Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.

— Май ти е време за ново оборудване.

— Да. — Тя се усмихна кисело. — Просто не разполагам с толкова много налични в момента. Нали знаеш какво имам предвид?

Знаех.

— Най-нова технология. Гадна работа, а?

— Аха. Най-нова технология на безсрамни цени. Взимат субсидии от Гилдията, доят отбранителния бюджет на Протектората, а накрая прехвърлят целите скапани разходи за изследователските лаборатории на Санкция върху хората като мен.

Свих рамене.

— Такава е цената на прогреса.

— Знам, гледах рекламата. Гадове. Виж, онова беше само дребна засечка, няма за какво да се тревожиш. Може би стана, защото се мъчех да управлявам Ядви. Обикновено не го правя, тъй че капацитетът е неизползван. А системите за управление на данни използват точно такива места, за да изхвърлят остатъчните боклуци. Сигурно докато командвах двигателния й апарат, съм ги изкарала на бял свят.

— Помниш ли какво казваше?

— Не съвсем. — Тя разтърка бузата си, затвори едното око и го притисна с пръсти. — Нещо за религия? За Брадите?

— Е, да. Започна оттам, но после взе да перифразираш ранното творчество на Квелкрист Фолкънър. Не си квелистка, нали?

— Не, по дяволите.

— Така и предполагах.

Тя се замисли. Двигателите на „Пушки за Гевара“ тихо забръмчаха под краката ни. Скоро щяхме да потеглим за Драва.

— Може да съм прихванала нещо от пропаганден автомат. На изток все още ги има доста — премията за дезактивирането им е толкова ниска, че ги оставят да си работят, стига да не скапват местните връзки.

— Може ли някои от тях да са на квелисти?

— О, да. Поне четири или пет от фракциите, дето съсипали Ню Хок, са се вдъхновявали от квелизма. Мамка му, доколкото знам, самата тя се сражавала там, когато Разселването сдало багажа.

— Така разправят.

Откъм вратата долетя мелодичен звън. Силви ми кимна и аз отидох да отворя. Навън, в леко потрепващия коридор, стоеше дребна, мършава фигура с дълга черна коса, вързана на опашка. Човекът се обливаше в пот.

— Ласло — досетих се аз.

— Да. А ти кой си, по дяволите?

— Дълга история. Със Силви ли искаш да разговаряш?

— Не би било зле.

Иронията бе очебийна. Отдръпнах се да му сторя път. Силви уморено го изгледа от глава до пети.

— Промъкнах се през катапултите за спасителни лодки — съобщи Ласло. — Две паралелни вериги и седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа.

Силви въздъхна.

— Нито е подвиг, Ласло, нито е умно и някой ден ще изпуснеш скапания кораб. Какво ще правим тогава без водещ инфоспец?

— Както те гледам, май вече ми търсиш заместник. — Той стрелна нахакан поглед към мен. — Кой всъщност е тоя?

— Мики, Ласло. — Тя лениво размаха ръка между двама ни. — Ласло, запознай се с Мики Тръпката. Временен спътник.

— С моите документи ли го вкара на борда?

Силви сви рамене.

— Ти никога не ги използваш.

Ласло забеляза тялото на Ядвига върху койката и по костеливото му лице грейна широка усмивка. Той прекоси кабината и я плесна по задника. Липсата на реакция го накара да се навъси. Аз затворих вратата.

— Божичко, с какво се е надрусала снощи?

— Мъртва е, Лас.

— Мъртва?

— Засега да. — Силви ме погледна. — Много нещо изтърва от снощи насам.

Ласло проследи погледа на Силви през каютата.

— И всичко е свързано по някакъв начин с този висок, мургав и синтетичен приятел, прав ли съм?

— Прав си — потвърдих аз. — Дълга история, както ти казах.

Ласло отиде до мивката в нишата и пусна в шепите си струйка вода. Натопи лице и изпръхтя. После размаза останалата вода по косата си, изправи се и ме изгледа в огледалото. След това решително се обърна към Силви.

— Добре, шефе. Слушам те.

Глава 6

Пътуването до Драва трая един ден и една нощ.