Разбудени фурии

Тя отново се настани зад Ор. Докато привеждаше глава към него, забелязах, че устните й мърдат, но слухът на синтетичния носител не беше достатъчно остър, за да чуя какво говори. Двигателите на бръмбарите забучаха по-силно и Ор подкара напред през площада. Кийока и Ласло го последваха по левия фланг. Аз се приведох над таблото и минах отдясно.

След относителната теснотия на обсипаните с развалини улици тук изпитвах едновременно чувство на облекчение и уязвимост. Въздухът като че просветля, капките по защитното поле сякаш се разредиха. На открито бръмбарите постепенно набраха скорост. Обзе ме реално усещане за напредък…

… и риск.

Емисарското обучение бързаше да ме предупреди. Нейде отвъд границите на сетивата дебнеше заплаха. Нещо се готвеше да избухне.

Трудно е да се каже какви подробности, изплували в подсъзнанието ми, бяха разбудили предчувствието. Дори и при най-добри обстоятелства емисарските интуитивни способности са преди всичко емоционална проява, а целият град ми приличаше на капан още откакто напуснахме предмостието.

Но не бива да ги пренебрегваш.

Няма как да ги пренебрегнеш, когато вече са ти спасявали живота пет-шестстотин пъти на тъй далечни и различни светове, като Шария и Адорасион. Когато са вплетени в самата ти същина, по-дълбоко от спомените за детството.

С периферното си зрение непрестанно оглеждах терасите. Дясната ми ръка лежеше върху оръжейното табло.

Наближавахме разрушеното самоходно оръдие.

Вече бяхме изминали почти половината път.

Там!

Вълна от аналог на адреналина разтърси синтетичната ми нервна система. Ръката ми плъзна по бутона за стрелба…

Не.

Просто през разбитата броня на оръдието бяха израснали някакви местни растения и цветовете им леко кимаха под ударите на дъждовните капки.

Отдъхнах си. Отминахме оръдието и половината път. Чувството за предстоящ сблъсък не отслабваше.

— Добре ли си, Мики? — прозвуча в ухото ми гласът на Силви.

— Да. — Тръснах глава. — Нищо ми няма.

От задната седалка трупът на Ядвига се вкопчи в мен още по-здраво.

Добрахме се до сенките на храма без произшествия. Ръбестата каменна зидария се извисяваше над главите ни, увличайки погледа нагоре към грамадни статуи дайко — мъже, биещи ритуални барабани. Стръмно наклонените опорни колони се сливаха безупречно с пода от разтопено стъкло. Светлината падаше от тесни странични прозорци, а дъждът се лееше от покрива на неспирни громолящи потоци и чезнеше нейде навътре из полумрака. Ор подкара бръмбара си напред с изненадваща липса на предпазливост.

— Това място ще свърши работа — подвикна тихичко Силви и гласът й отекна из просторната сграда. Тя се надигна, подпря ръка върху рамото на Ор и пъргаво скочи на пода до бръмбара. — Не губете време, момчета.

Ласло скочи от седалката зад Кийока и набързо обиколи наоколо, явно сканираше приземната част на храма. Ор и Кийока също започнаха да слизат от бръмбарите.

— Какво ще… — започнах аз и млъкнах от изненада, защото радиовръзката в ухото ми внезапно заглъхна. Спрях бръмбара, извадих слушалката и я огледах. Сетне погледът ми се прехвърли към демилитите и онова, което вършеха. — Хей! Ще ми каже ли някой какво става тук, по дяволите?

Минавайки покрай мен, Кийока ми се усмихна разсеяно. Беше преметнала през рамо колан, окичен от край до край с взривни заряди.

— Кротко, Мики — каза небрежно тя. — След малко приключваме.

— Тук — сочеше Ласло. — Тук. И тук. Ор?

Гигантът размаха ръка откъм другия край на пустото пространство под храма.

— Проверих. Точно както предполагаше Силви. Най-много още два.

Подготвяха зарядите за взривяване.

Вдигнах поглед към грамадната сводеста страда, издигната върху колоните.

— О, не. Не, сигурно се шегувате, мамка му. — Понечих да сляза и вкопченият труп на Ядвига ме дръпна назад. — Силви!

Тя се озърна за миг. Беше коленичила на стъкления под пред някакво устройство в черен калъф. Множеството циферблати показваха разноцветни данни, които се променяха, докато пръстите й играеха по клавишите.

— Само две минути, Мик, повече не ни трябва.

Извъртях палец към Ядвига.

— Махни тая гадост от мен, преди да съм я натрошил на парчета, Силви.

Тя въздъхна и се изправи. Ядвига ме пусна и тялото й омекна. Завъртях се на седалката и я подхванах преди да падне. В същия момент Силви се приближи до мен. Огледа ме и кимна.

— Добре. Искаш ли да помогнеш?

— Искам да знам какво правите, дявол да го вземе.

— Обясненията после. Засега можеш да вземеш онзи нож, който ти дадох в Текитомура, и да изрежеш приставката на Ядви. Май ти идва отръки, а не ми се вярва някой друг от екипа да се пише доброволец за тая работа.

Сведох очи към мъртвата жена в ръцете си. От залитането лещите бяха паднали. Едното й изцъклено око мътно проблясваше в полумрака.

— Значи сега искате да я режете?

— Да, сега. — Тя извъртя очи да погледне ретиналния си дисплей. Явно гонеше всяка секунда. — По-точно в близките три минути, защото горе-долу с толкова разполагаме.

— Отсам е готово — подвикна Ор.