Разбудени фурии

— Правилно предполагаш. Искам обаче по моя команда да станеш видим в една от заключените бараки долу. Още по-добре ще е, ако можеш да създадеш няколко образа. Можеш ли?

— Предвиден съм за едновременно индивидуално общуване с всички членове на първоначалния археологически екип плюс седмина гости. — Трудно бе да преценя при толкова тих разговор, но ми се стори, че долавям в гласа му лека насмешка. — Това ми осигурява тотален капацитет от шейсет и две отделни изображения.

— Добре де, засега три-четири ще свършат работа. — Безкрайно предпазливо се превъртях по корем. — Слушай, можеш ли да се представиш за мен?

— Не. Мога да избирам изображения по каталог, но не и да ги променям.

— Имаш ли мъжки образи?

— Да, макар че възможностите не са чак толкова…

— Добре, и така става. Просто избери от каталога няколко, които да приличат на мен. Мъже с подобно телосложение.

— Кога ще желаете да започна?

Опрях длани под гърдите си.

— Сега.

— Започвам.

Минаха две секунди, сетне сред бараките долу избухна истински хаос. Загърмя бластерна пукотевица, смесена с предупредителни крясъци и тропот на бягащи нозе. Петнайсет метра над тази сцена аз рязко се отблъснах с ръце, приклекнах и спринтирах напред.

Конзолната опора минаваше около петдесет метра над пустотата, после гладко се сливаше с корпуса на гнездото. Край мястото на съединението зееха широки овални входове. Археолозите се бяха опитали да закрепят предпазни перила по горната част на опората, но също както при стълбичките, епоксидната смола не бе издържала изпитанията на времето. На места въжето се беше откъснало и висеше край гредата, другаде просто липсваше. Направих гримаса и съсредоточих цялото си внимание към широкия корниз в края, където гредата се съединяваше с основната структура. Продължих спринта.

Неврохимията различи един глас, крещящ сред всеобщата шумотевица:

— … огъня, тъпи копелета! Не стреляйте! Спрете огъня, мамка ви! Горе, той е там, горе!

Зловещо мълчание. С отчаяно усилие увеличих скоростта. После бластерни изстрели прорязаха въздуха около мен. Подхлъзнах се, едва не полетях надолу през една от пролуките в парапета. Отново се хвърлих напред.

Гласът на Обект 301, засилен от неврохимията, прозвуча в ухото ми като гръмотевица:

— В момента някои части от обекта се смятат за опасни…

Изръмжах свирепо.

Усетих зад гърба си топлината на бластерен лъч, лъхна ме остър мирис на йонизиран въздух.

Новият глас пак изрева отдолу, сякаш само на крачка от мен:

— Дай ми това, по дяволите. Ще ти покажа как…

Хвърлих се настрани по корниза. Изстрелът, който очаквах, проряза плитка огнена бразда по гърба и рамото ми. Учудващо добра далечна стрелба с толкова неудобно оръжие. Паднах долу, претърколих се, скочих отново и се хвърлих към най-близкия овален отвор.

Над главата ми прелетяха още няколко изстрела.

Трябваше им почти половин час, за да влязат след мен.

Укрит в колосалната марсианска постройка, аз напрягах неврохимията и следях спора, доколкото можех. Не успях да намеря ниска наблюдателна точка, откъдето да виждам какво става навън — скапани марсиански строители, — но по някакъв странен акустичен ефект на вътрешната структура до мен от време на време долитаха откъслеци от разговора. Общият смисъл беше сравнително ясен. Наемниците искаха да си обират крушите, водачът им държеше да види главата ми набучена на кол.

Не можех да го упрекна. На негово място и аз щях да искам същото. Голяма глупост е да се върнеш при шефовете на якудза с изпълнена наполовина задача. И още по-голяма — да оставиш зад гърба си недоубит емисар. Той знаеше това по-добре от всички останали.

Гласът му се оказа по-младежки, отколкото бях очаквал.

— … да повярвам, че ви е страх от това място, по дяволите. За Бога, та всички вие сте израснали на две крачки оттук. Това е просто една скапана развалина.

Озърнах се към титаничните извивки и кухини, усетих лекия, но неудържим начин, по който очертанията им притегляха вниманието нагоре, докато очите почнат да те болят. Ярка утринна светлина проникваше от невидими отвори високо горе, но по пътя надолу някак омекваше и се променяше. Матово синкавите метални плоскости сякаш я засмукваха, а остатъкът от лъчите се отразяваше странно отслабнал и помътнял. Под второто ниво, на което се бях изкатерил, сенчестите области се редуваха с процепи и дупки в пода, където нито един здравомислещ човешки архитект не би ги разположил. Далече долу се мяркаха сивите скали на планинския склон, осеяни с рядка растителност.

Само развалина. Да, бе.

Той изглеждаше много по-млад, отколкото бях очаквал.

За пръв път се замислих сериозно колко по-млад може да е. Със сигурност му липсваха поне две много сериозни мои преживявания, свързани с марсианските руини.

— Слушайте, мамка му, та той дори не е въоръжен.

Повиших глас, за да ме чуят отвън.

— Хей, Ковач! Ако си толкова сигурен, мамка ти, защо не дойдеш да ми видиш сметката собственоръчно?

Внезапна тишина. Неясно мърморене. Стори ми се, че долових приглушения смях на някой от местните. Сетне чух неговия глас, повишен точно колкото моя.