Разединени равнини

— Може да се каже — призна Паропс. — Повечето насекоми са мъртви, а само два от ортоптерите могат да бъдат поправени навреме. Нощта беше тежка за тях.

— И не случайно — измърмори Тото, все още насочил далекогледа към раздуващите се в далечината мехури. — Война на занаятчиите. — Свали далекогледа и се обърна да ги погледне. Изглежда идваше на себе си. Отново приличаше на старателния студент, с когото Салма се бе запознал преди време, но във възбудата, с която говореше за професията си сега, се долавяше нещо почти патологично. — Въздушните кораби са изключително уязвими при атака по въздуха. Точно затова се използват рядко в битка. — Говореше като преподавател пред пълна със студенти аудитория.

— Добре де, к’ви са тия неща? — попита Скрил. Тото я погледна объркано.

— Как какво, въздушни кораби, разбира се. Въздушни кораби, срещу които Тарк няма защита. Достатъчно ще е да ги придвижат над града. Логиката е желязна. Таркианците мислят различно от осоидите и в това е цялата работа. Паропс, твоите хора водят наземни войни, затова и въздушните ви сили са символични, държите ги основно за разузнаване и за някоя и друга изненадваща атака. Осородните, от своя страна, мислят така, както би трябвало да мислиш и ти, Салма. Те мислят като хора летящи. Пробиха крепостните ви стени, лишиха ви от криле и сега ще ви нападнат по въздуха. Хелиоптерите са прекалено тежки и летят твърде ниско. Тях лесно ще ги свалите с артилерията по стените, дори арбалетната стрелба може да свърши работа. Въздушните кораби обаче… те летят толкова високо, че само най-добрите летци могат да ги достигнат. Е… какво ще правите?

— И какво толкова могат да направят осоидите? — обади се Неро. — Ще ни шпионират, вярно, но ако се опитат да стоварят войски, нашите хора ще ги направят на решето.

— Могат да направят каквото си поискат — изтъкна Тото. Облегнал се бе на стената и в главата му беше пълно с въздушни кораби. — Целият град ще им бъде като на длан. Експлозиви, запалителни снаряди… все едно капеш врящо олио върху карта. Кап-кап-кап… и три сгради изчезват. А ние какво… ще размахваме юмруци към небето?

12.

Досега Че никога не беше виждала дебел мравкороден. Ако не бяха типично мравешките му черти, сигурно би сметнала Плиус за някакъв вид мелез. А и това не беше единствената изненада, свързана с него. Плиус не беше сарниански мравкоид — факт още по-забележителен, като се има предвид склонността на мравкородните да воюват със себеподобни от други градове. Кожата му беше синкавобяла като лед, а ирисите на очите му — съвсем черни, което ги правеше да изглеждат несъразмерно големи. Че рядко бе виждала такава цветова комбинация и нямаше представа от кой град-държава е родом новият им познайник.

— Скуто — извика Плиус. Седеше сам на една маса в таверната, разположил се удобно на голям стол. Носеше разкопчана роба върху скъпа на вид и изпъната върху шкембето му туника, но на облегалката на стола беше провесил къс меч, като напомняне, че не е прерязал напълно войнствените си корени. Скуто хвърли поглед наоколо си, но малцината други клиенти май не проявяваха интерес. Още не беше станало време за обяд и повечето обитатели на чуждестранния квартал в Сарн бяха излезли по работа.

— Отдавна не съм те виждал — отбеляза Плиус, срита един стол за приближаващия се шипороден, после бързо премести поглед от Че към Спера. — Да не си се преквалифицирал в сводник? — попита той. Въпреки кичозната си външност говореше като типичен мравкоид с характерната сбита прецизност на изказа.

— Тази млада дама е Челядинка Трудан. Помниш Стен Трудан, нали? Е, тя му е племенница. Другата се казва Спера.

Плиус махна незаинтересовано с ръка.

— Чух, че си ме търсил, Скуто. Отдавна не съм те виждал — повтори той.

— Така е — кимна Скуто. — Не знаех колцина от старите кадри ще заваря тук.

Плиус сви рамене.

— Дола бачка за Чоп Кечер, дето се занимава с внос-износ, но щом не си чул нищо за нея, значи се е покрила. Както казах, Скуто, доста време мина и всички ние намерихме начин да си изкарваме прехраната в Сарн.

Мигновеното колебание на Скуто, докато уж си поемаше дъх, разкри на Че доста за отношенията му с Плиус — а именно, че помежду им никога не е имало особено доверие и че Скуто не знае дали другият мъж ще им е от полза.

— И как стоят нещата сега? — попита шипородният.

Плиус вдигна рамене.

— Ами в този град на мен ми потръгна добре, Скуто, но ако искаш нещо, кажи. И ако не е в разрез с моите интереси, може и да ти помогна.

— И какви по-точно са интересите ви, ако мога да попитам? — намеси се Че. Този човек изглеждаше корумпиран до мозъка на костите си, но мравкородните бяха известни с нетърпимостта си към престъпленията, дори тук, в Сарн.

— Ами… — Плиус се изкашля, после разтегли лице в широка усмивка. — Аз случайно съм най-търсеният шапкар в Сарн.

— Най-търсеният какво? — не повярва на ушите си Че.

— Доскоро бях единственият, но сега има още двама, което идва да покаже колко доходен е станал този занаят.

— Шапкар? Тоест правиш шапки?

Усмивката на Плиус се разшири още повече.