Разединени равнини

— Преди мен тук изобщо не е имало шапкари, защото мравкородните носят шлемове, а когато не носят шлемове, ходят гологлави. Само че чуждестранният квартал в Сарн се разраства непрекъснато, на практика вече заема една трета от града, а самият град е два пъти по-голям от повечето мравешки градове-държави. Така че търсене имаше и бизнесът ми бързо потръгна. И знаете ли какво? Вече и местните появяват интерес. Виждат, че чужденците се забавляват и това започва да ги променя — в начина на обличане и други дреболии. Е, все още изглеждат така, сякаш са тръгнали на погребение, но поне не всички са облечени еднакво. — После отново насочи вниманието си към Скуто. — Е, казвай. Какво те води при мен?

— Знаеш какво — каза Скуто. — Вече е факт, Плиус. Време е.

— Да, да, и аз чух новините. — Плиус разпери ръце. — Империята, която открай време е трън в петата на твоя човек, е стиснала Тарк за гушата. Сарнианците може и да са се попроменили, но не толкова, че да си загубят съня заради проблемите на Тарк.

— Не сме дошли тук заради Тарк — изрече с равен глас Скуто. — За него така или иначе вече е късно. И да се организира помощ, не би могла да стигне там навреме. Виж, аз не съм дипломат, нито ме бива в красивите приказки, затова ще карам направо. Чул си за Тарк, казваш. Е, много скоро ще чуеш и за Хелерон.

— Какво за Хелерон?

— Скоро ще е — повтори Скуто. — За Егел и Меро също ще чуеш, след като осоидите приключат с Тарк. Кой ще е следващият? Империята ще настъпи покрай брега към Колегиум, а от Хелерон до Етерион не е далече. Или до Сарн…

Че очакваше Плиус да се изсмее, но нещо в тона на Скуто, може би липсата на вълнение в безстрастната му реч, беше подействало отрезвяващо на мравкородния.

— Май не се шегуваш, а? — попита Плиус с изопнато лице. — Говориш сериозно?

— По-сериозен не съм бил — кимна уморено Скуто. — Виж, Плиус, бях в Хелерон, когато се опитаха да качат хиляда души на новия двигател и да ги стоварят за нула време в Колегиум. Не Тарк е целта на Империята. Хвърлили са око на Равнините. На целите Равнини, от Хелерон чак до Век и западното крайбрежие. Имат повече обучени войници, отколкото пет мравешки градове-държави могат да съберат с общи усилия, имат и десетина поробени градове, откъдето да мобилизират помощни войски. Федерацията я знаеш, нали?

— Знам я — потвърди с раздразнение Плиус.

— Е, значи знаеш, че Империята посвети последните дванайсет години на нея, успя да отреже голямо парче от територията й и сега е готова да погне нас — каза Скуто. От небрежно високомерния тон на Плиус не беше останала и следа. Човекът изглеждаше искрено потресен.

— И какво искаш? — попита той.

— Трябва да говорим с най-големите шефове, Плиус — отвърна Скуто. — Искам среща с царския двор.

Плиус издиша шумно и продължително.

— Ако беше започнал с това, щях да ти кажа, че си луд. Сега обаче… Имам връзки тук-там. Не чак толкова нависоко, но ги имам. Бих могъл да ти издействам аудиенция, но това би означавало да изчерпя целия си кредит.

— А ти за какво го спестяваше? — попита многозначително Скуто.

Когато пристигнаха в Сарн, първото впечатление на Че беше за град, разделен на две от релсовия път, а когато автовозилото спря в депото, вече бе убедена, че градовете всъщност са два, залепени един до друг, но всеки от тях сляп за съседа си.

Отдясно се простираше Сарн, градът-държава на мравкородните с характерните си ниски сгради от светъл камък, с плоски покриви и без никаква украса. Хората там се движеха делово, но без да бързат, не спираха да се поздравят, нито се събираха на групички да обменят някоя клюка. Вървяха така, сякаш знаеха точно къде отиват. В депото имаше доста войници и изглежда една от задачите им беше да следят дали през вратите отдясно слизат само коренни жители на Сарн. Всичко изглеждаше чисто и подредено, опнатите като по конец улици се пресичаха под прави ъгли и всичко това в сянката на висока крепостна стена.