Разкриване

— Знаеш ли — подхвана Фернандес, — гледах я с онези мъже и си мислех колко е хладнокръвна

— Да. Мередит е хладнокръвна.

— Притежава голямо самообладание.

— Така е.

— Тогава защо те е нападнала толкова грубо още първия ден? Защо е бързала?

Какъв е проблемът, който тя се мъчи да реши? — бе казал Макс. Сега Фернандес питаше същото. Явно всички разбираха с изключение на Сандърс.

Ти не си жертва.

„Хайде, реши го — помисли той. — Залови се за работа.“

Спомни си разговора между Мередит и Блакбърн на излизане от заседателната зала.

Трябва да мине гладко, без вживяване. В крайна сметка фактите са на твоя страна. Той очевидно е неподготвен.

Нали още няма достъп до базата данни?

Не. Системата е заключена.

Няма как и да проникне в системата на „Конли — Уапт“, нали?

Не, ако ще зад врата да си стъпи, Мередит.

Разбира се, бяха прави. Не можеше да проникне в системата. Но и какво можеше да промени дори с достъп до нея?

Реши проблема — беше го насърчил Макс. — Направи онова, за което най-много те бива.

„Реши проблема.“

— По дяволите! — изруга Сандърс.

— И при тях ще стигнем — каза Фернандес.

Беше девет и половина. На четвъртия етаж чистачките работеха в основната зала. Сандърс влезе в кабинета си заедно с Фернандес. Не знаеше защо отиват там. Не се сещаше какво биха могли да направят за момента.

— Ще звънна на Алън — каза Фернандес. — Може да е намерил нещо.

Тя седна и започна да набира номера. Сандърс се настани зад бюрото и се загледа в монитора. На екрана беше изписано съобщение по електронната поща.

ПРОДЪЛЖАВАШ ДА ПРОВЕРЯВАШ ПОГРЕШНА ФИРМА.

ПРИЯТЕЛ

— Не разбирам как — каза той, загледан в екрана. Ядоса се: редеше пъзъл, който беше известен на всички останали.

Фернандес се обади:

— Алън? Луиз. Какво имаш? Аха. Аха. Това какво… Ами много жалко, Алън. Не, не знам сега. Да, ако можеш. Кога ще се срещнеш с нея? Добре. Когато успееш. — Тя затвори слушалката. — Тази вечер нямаме късмет.

— Не разполагаме обаче с друго време.

— Прав си.

Сандърс се загледа в съобщението на компютърния екран. Някой вътре във фирмата се мъчеше да му помогне. Подсказваше, че проверява неподходяща фирма. Явно подтекстът беше, че има начин да провери другата. Изглежда авторът на съобщението знаеше и за лишаването на Сандърс от привилегирован достъп до системата на „Диджи Ком“.

Какво можеше да направи?

Нищо.

— Кой според теб е този „Приятел“? — попита Фернандес.

— Не зная.

— А някакви предположения?

— Нямам представа,

— Не ти ли хрумва нещо? — настояваше адвокатката.

Помисли за възможността „Приятел“ да е Мери-Ан Хънтър. Но Мери-Ан не беше технически специалист. Нейната стихия беше маркетингът. Едва ли щеше да изпраща съобщения по сложен маршрут през „Интернет“. Вероятно изобщо не знаеше за съществуването на „Интернет“. Значи Мери-Ан отпадаше.

Не беше и Марк Луин. Луин беше бесен.

Дон Чери? Сандърс спря и се замисли. В известен смисъл по такъв начин би постъпил именно Чери. Но единствения път, когато Сандърс го видя, откакто почна всичко, Дон се държа подчертано недружелюбно.

Не беше Чери.

Тогава кой друг би могъл да бъде? Това бяха единствените хора в Сиатъл с привилегирован достъп до системата. Хънгър, Луин, Чери. Твърде кратък списък.

Стефани Каплан? Едва ли. Дълбоко в душата си Каплан беше мудна и лишена от въображение. Пък и не беше запозната с компютрите достатъчно добре, за да се справи.

Ами ако беше човек извън фирмата? Например Гари Босак, помисли Сандърс. Вероятно Гари се чувстваше виновен, защото го отряза. Освен това притежаваше инстинкт да се изплъзва и чувство за хумор, типични за незаконно проникващите в компютърните системи.

Никак нямаше да е чудно, ако беше Гари.

Ала това не помагаше на Сандърс.

Винаги си се справял с техническите проблеми. Това винаги е била силната ти страна.

Сандърс извади от найлоновия калъф СД-РОМ устройството „Туинкъл“. Защо ли искаха да бъдат опаковани така?

„Все едно — каза си Сандърс. — Не се разсейвай.“

Имаше нещо нередно с устройството. Разбереше ли какво, щеше да намери отговора Кой знаеше?

Опаковани в пластмаса.

Беше във връзка с производството. Сигурно. Порови из материалите в бюрото си и намери касетата ДАТ. Сложи я в уредбата.

Показа се разговорът му с Артър Кан. Кан беше от едната страна на екрана, Сандърс от другата.

Зад Артър се виждаше ярко осветената производствена линия под редици флуоресцентни лампи. Кан се изкашля и потри брадичка.

— Здравей, Том. Как си?

— Добре съм, Артър — отвърна Сандърс.

— Хубаво. Съжалявам за новата организация.

Но Сандърс не следеше разговора. Взираше се в Кан. Сега забеляза, че Кан стои съвсем близо до камерата, толкова близо, че чертите му изглеждаха леко размазани и разфокусирани. Лицето му в едър план закриваше гледката към производствената линия зад него.

— Знаеш личното ми отношение — заяви Кан на екрана. Лицето му закриваше производствената линия. Сандърс погледа още малко, после изключи уредбата.

— Хайде да слезем долу — извика той.

— Да не ти хрумна нещо?

— Наречи го сламката на удавника — отвърна Сандърс.

Щракнаха ключовете за осветлението, ярките лампи над работните маси на диагностиците светнаха.