Разкриване

— Къде сме? — попита Фернандес.

— Тук проверяват устройствата.

— Дефектните ли?

— Точно така.

Фернандес леко сви рамене.

— Боя се, че не съм…

— И аз — прекъсна я Сандърс. — Не съм технически специалист. Но разбирам от хора.

Фернандес се огледа из залата.

— А това разбираш ли го?

— Не — въздъхна той.

— Свършили ли са?

— Не знам — отговори Сандърс.

И в този миг разбра. Бяха свършили. Бе очевидно. Иначе диагностиците щяха да работят цяла нощ, за да се подготвят за утрешното съвещание. Но те бяха покрили масите и отишли на професионална сбирка, защото бяха свършили.

Проблемът бе решен.

Всички знаеха, единствен той не беше в течение.

Ето защо бяха отворили само три устройства Не се бе наложило да отварят останалите. Бяха поискаш запечатани найлонови опаковки…

Защото…

Дупчиците…

— Въздухът — каза Сандърс.

— Въздухът ли?

— Според тях е въздухът.

— Какъв въздух? — попита Фернандес.

— Въздухът в завода.

— Заводът в Малайзия ли?

— Точно така.

— Има проблем с въздуха в Малайзия ли?

— Не. С въздуха в завода.

Пак погледна тетрадката на масата. ЧЕО и колонка цифри. ЧЕО означаваше „частици в единица обем“ — стандартен показател за чистотата на въздуха в завода Количественото му измерение беше от две до единайсет — твърде много над нормата В единица обем трябваше да има нула или най-много една твърда частица Данните по този показател бяха неприемливи.

Въздухът в завода беше неподходящ.

Това означаваше, че мръсотията прониква в оптиката, в конзолата, в съединенията на чиповете…

Сандърс погледна прикрепените чипове.

— Господи! — възкликна той.

— Какво има?

— Виж.

— Не виждам нищо.

— Между чиповете и платката има разстояние. Чиповете не са закрепени.

— Не виждам нищо нередно.

— Аз обаче виждам.

Обърна се към подредените устройства. Още от пръв поглед личеше, че всички чипове са прикрепени различно — някои затегнати, други хлабави, на разстояние няколко милиметра, през които се виждаха металните връзки.

— Не е правилно. Никога не бива да се получава така — обясни Сандърс. Чиновете се прикрепваха автоматично. Всяка схема, всеки чип изглеждаха съвършено еднакво след излизане от автоматичната преса. Но тук не беше така, защото изглеждаха различно. Затова можеха да се получат неравномерности в напрежението, проблеми с разпределението на паметта — всякакви случайни отклонения. Точно каквото бяха забелязали.

Сандърс погледна черната дъска и списъка по схемата. Една от точките привлече вниманието му.

Г. Общо мех.

Диагностиците бяха отбелязали два пъти „Общо мех.“ Проблемът със СД-РОМ устройствата беше механичен. А това означаваше, че е в производството.

Производството влизаше в неговите задължения.

Сандърс беше проектирал производствената линия и я беше внедрил. Беше проверил съответствието със спецификациите от началото до края.

А сега тя не работеше както трябва

Сандърс беше сигурен, че вината не е негова Явно бе станало нещо след внедряването. Нещо беше променено и не работеше както трябва. Но какво ли?

За да намери отговора, трябваше да влезе в базите данни.

Но той беше лишен от достъп.

Нямаше начин да влезе в диалогов режим.

Веднага се сети за Босак, който можеше да го вкара. Същото можеше да направи и някой от програмистите на Чери. Тези младежи бяха живи дяволи: влизаха незаконно в чужди системи само за удоволствие, както други хора ходят да пият по едно кафе. В момента обаче нямаше нито един програмист в сградата. Сандърс нямаше представа кога ще свърши срещата им. Не можеше да се разчита на тези младежи. Бяха като онзи, който повърна по пътеката на виртуалната среда. Точно там беше проблемът. Те бяха просто деца и играеха с играчки, като например пътеката. Умни деца, с творческо мислене, пакостливи, безгрижни…

— О, за Бога! — Сандърс се наведе напред. — Луиз!

— Да?

— Има начин да го направим.

— Какво да направим?

— Да влезем в базите данни.

Сандърс се обърна и забързано излезе от залата. Ровеше из джобовете си, търсеше втората електронна карта.

— Ще ходим ли някъде? — попита Фернандес.

— Да.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде?

— В Ню Йорк — отвърна Сандърс.

Лампите в дълги редици светваха една след друга. Фернандес огледа залата.

— Какво е това? Гимнастическият салон на дявола ли?

— Симулатор на виртуална действителност — каза Сандърс. Тя погледна кръглите пътечки за ходене, жиците и провисналите от тавана кабели.

— Така ли ще стигнем до Ню Йорк?

— Да.

Сандърс отиде до шкафовете, където държаха оборудването. Отпред с едри букви на ръка бяха написани предупреждения: „Не пипай!“ и „Долу ръцете, хитрецо!“. Той се поколеба и потърси контролната конзола.

— Дано знаеш какво правиш — каза Фернандес, застанала до една от пътеките и загледана в сребристите очила — Защото това нещо може май да те убие с електрически удар.

— Да, знам.

Сандърс вдигаше калъфите на мониторите, после пак ги слагаше с бързи движения, докато намери контролния ключ. Миг по-късно оборудването забръмча. Екраните засвяткаха един след друг.

— Стъпвай на пътеката — изкомандва Сандърс.