САКАТИЯТ БОГ

От раната щръкнаха копия – потръпващ, настръхнал ужас… Уидал видя гъмжащи, напиращи напред фигури, можеше почти да чуе воя им. Бликна светлина като гъста кръв. Изля се по брега и обля натрошените кости. Огря лицата под шлемовете.

„Тайст Лиосан. Децата на Бащата Светлина. Звезда се е родила в тъмното и небесата са разкрити на всички.“

– Побързай, Уидал. Врагът проби.

„Не можем да устоим срещу нищо. Можем само да се разсипем като пясък под гладната вълна. Йедан призовава офицерите си, офицерите тичат и реват, строяват се редици, набедените ни войници едва се държат на крака. Шейките – моите шейки – стоят пребледнели, широко отворили очи, напрягат се да видят какво става на пролома, където ледериите, замечтали за богата плячка, срещат връхлитащите копия.“

„От раната вече се надигат крясъци. Идват Тайст Лиосан, с лица изкривени маски на ярост и цялата лудост на войната вече е там, на Брега. Кръвта на живота вече се лее.“

„Не можем да удържим. Виж хората ми, как търсят очите им брат ми, но той е само един и дори той не може да надвие този враг. Преди много време щяхме да сме достатъчно, достатъчно да удържим, достатъчно да устоим и да умрем, за да спасим този свят. Но вече не.“

Пули и Скуиш надвиснаха над нея. Викаха, пищяха, но тя бе глуха за тях. Грохотът на оръжията ставаше отчаян, като хиляда ножа на един брус. „Но ти си плът, братко. Не си камък за точене. Плът.“

– Трябва да коленичиш!

Ян Товис погледна намръщено младоликата жена пред себе си.

– Кръв ли искате?

Очите се разшириха.

Тя протегна ръце, с китките нагоре.

– Това ли искате?

– Трябва да коленичиш пред Брега!

– Не – изръмжа тя. – Още не. Махайте се, до гуша ми дойде от вас. Островитяните се борят – долу там, при тях, паднете на колене. В пясъка, до ранените и издъхващите – и двете. Погледнете ги в очите и им кажете, че така ще се спасят. – Хвърли се напред и ги изблъска настрани. – Вървете! Кажете им!

„Искате да коленича? Да осветя всичко това? Трябва ли да съм поредният владетел, подтикнал поданиците си към смърт? Трябва ли да се изправя високо и гордо, за да ги призова към гибел с гръмки обещания за слава? Колко още лъжи може да понесе този бряг? Колко празни могат да са думите?“

– На колене – прошепна Ян Товис. – Да. Всички. На колене.

9.

Аз съм жертвата

имаше време

когато зъби се впиха дълбоко

тялото се влачеше

и виеше плътта

студено бе лицето на страха

имаше време

когато ме сразиха чуждите

и непознат прошепна ужасът

стъписване от неочаквани

за нас желания

огря очи от нашите неразличими

имаше време

когато приятел се извърна

пред очите ми

и всичката ми твърда вяра

се стопи

пред новия свят на жестока направа

имаше време

когато брат извади ножа

да посече свещения закон

с червена завист

и червена злост

когато ужасът

дома спохожда

виждате ли този път

започналото в сенки

и далечен мрак

е все по-близо

и вече паднал съм

на демона в душицата ми жертва

и изкривеното лице

е моето

гневи се на провалите

на плът и кост

духът се гърчи

и падам жертва

харесахме си

свят от врагове

и падаме жертва

и жертва след жертва

Лица на страха

Фишер кел Тат

Най-сетне прекършено, тялото рухва и духът се изтръгва на свобода, духът разгъва криле за полет и звукът от крилете му е въздишка. Но знаеше, че не винаги е така. Бе имало времена, когато духът се бе изтръгвал с вой, прекършен също като тялото, което оставя. Твърде дълго в изтерзаната плът, твърде дълго злочест любим на безжалостната болка.

Копитата на коня му отекваха кухо, сухожилията на краката му проскърцваха като улягащ стар добре познат стол и той си помисли за топла стая, място, натежало от спомени, прошарени с обич и скръб, с радост и страдание. Но нямаше кътче в себе си, където да задържи сълзи, нищо, което да може да стисне в юмрук и да усети влагата, потекла между пръстите му. Никакви жестове не бяха останали, които да му напомнят кой беше някога.

Намери изгнилото й тяло под един балван. Рижата коса проблясваше под навятата прах. Лицето й бе сведено надолу, хлътналите й страни бяха притиснати в коленете. Сякаш в последните си мигове бе седяла присвита, взряна в пръстите на краката си.