САКАТИЯТ БОГ

Всичко отдавна си бе отишло, така си каза. Дори това усещане обаче бе някак механично, макар и объркващо, на ръба на провал. Залитащи стъпки като на сляп объркан човек, опитващ се да намери пътя за дома. Слезе от коня и тръгна към нея, ботушите се огъваха от движещите се и скърцащи в тях кости. Бавно седна на скалата – със скърцане на жили, кост и броня.

С прекършени криле духът й, объркан и сляп, си бе отишъл оттук, изгубил и самия себе си. Как можеше да се надява да го проследи? Наведе се, скри лице в ръцете си и – макар да беше все едно – затвори едното си око.

„Вече е без значение кой съм. Скърцащ стол. Малка стаичка, пушекът от огъня люти на очите. Врани накацали по гредите – що за луда жена би ги поканила тук? Копитата на конете на ловците са изтътнали отвън и вълчицата вече не вие. Няма дъх за това, вече не, не и след като трябва да бяга. Да бяга… богове, да бяга!“

„Знае, че е без полза. Знае, че ще я догонят и ще я обкръжат, ще я пронижат с копията си. Знае всичко за лова и за плячката, защото тези сили са природният й закон. Както и за тези, които я гонят, изглежда.“

„А жената в стола, очите й са насълзени, погледът й е замъглен. Коминът трябва да се почисти, пък и дивото е мъртво вече, мъртво завинаги. И когато следващия път ловците минат оттук, плячката им ще е на два крака, не на четири.“

„Точно така.“

„Сънуваш ли ме, старице? Сънуваш ли самотно око, блеснало в нощта, един последен поглед на дивото към лицето ти, към твоя свят? Богове на бездната, разкъсвам се. Усещам го.“

Роговете ехтят в триумф. Пронизано, сърцето на звяра спира лудешкия си бяг и старицата в скърцащия стол вдига ръка и изтръгва едното си око. Лежи кърваво в дланта й, докато тя изохква от болка. А после вдига глава и впива здравото си око в него.

– Дори слепият знае как се плаче.

Той поклаща глава – не в отрицание, а защото не разбира.

Старицата хвърля окото в огъня.

– При дивото, при дивото. Отиде си. Всичко си отиде. Освободи вълка в себе си, Призрако. Освободи звяра по дирята и един ден ще я намериш.

– Коя си ти?

– Надушваш ли това? Восък в огъня. Восък в огъня.

– Що за място е това там?

– Това тук? – Столът изскърцва. Тя посяга за другото око. – Любов живее тук, Призрако. Крепостта, за която сте забравили. Крепостта, която всички копнеете да намерите отново. Ала забравяте още нещо. – Впи ноктите си в другото око. – Където има любов, има и болка.

– Не – прошепна той. – Трябва да има много повече в това. – Вдигна глава и отвори окото си. Злочеста пустинна земя, канара, превито тяло. – Но тя го хвърли в пламъците. – „Восък. Восък в огъня.“

Огледа тялото, после бавно се изправи. Върна се при мъртвия си кон и смъкна от седлото навитото платно. Разпъна го, отиде при нея и леко я вдигна от гъстите туфи позеленяваща вече трева. Положи я върху платното, придърпа краищата и го стегна здраво, а след това вдигна вързопа и го завърза зад седлото.

Хвана юздите и затвори окото, което му бе останало.

А след това отвори онова, което го нямаше.

Дневната светлина изведнъж изчезна и грамадата настръхнали облаци изригна. Свирепият порив на вятъра заогъва дърветата по северния хребет и след миг връхлетя по склона и нагоре по пътя. Конят й изцвили уплашено и потрепери, а тя се присви на седлото – вихрушката заплашваше да я вдигне от гърба на животното. Впи петите си в хълбоците му и го пришпори напред.

Все още беше на половин ден от града – лабиринтите често се отклоняваха и никога не можеше да се разчита на порталите, а точно този портал се бе отворил много, много далече от мястото, където се бе появил. Изтощена и изпълнена със съмнения и трепет, тя препускаше напред и конските копита мятаха искри по каменната настилка.

Някои неща могат да обсебят душата. Някои неща трябва да се отменят. Носът на ботуш, ровещ в пепелта… но не, беше го подминала това. Беше тук със съжаленията, като ловни кучета по петите й.