САКАТИЯТ БОГ

„Съвършено, о, да. И достойно за презрение. Никакво разстояние не може да те измъкне. Никаква бързина не може да изпревари тази твоя същност и цялото й гъмжило от тревоги. Единствено сладката умора, която следва, е това, което толкова ценим. Умора толкова чиста, че е най-близкото нещо до смъртта, до което можем да се домогнем, без да умрем.“

Поетите можеха вещо да говорят за метафори. Ако животът е ходене, то бягането е целият жизнен цикъл ускорен, и да отиграваш отново и отново в един ден всичко, от раждане до смърт, носи вкуса на съвършенството, защото преповтаря неоспорими истини. „Малки смърти, отдаващи почит на истинските. Избираме ги в безброй форми и се наслаждаваме в ритуала. Бих могъл да бягам, докато се износя. Всяка става, всяка кост и всеки мускул. Бих могъл да тичам, докато сърцето ми грохне, по-старо от годините си, и накрая се пръсне.“

„Бих могъл да прокълна поетите и да превърна метафората им в истина. Всички ние сме самоунищожителни. Това е неразделна част от същността ни. И ще тичаме дори когато няма накъде да се тича и нищо ужасно, от което да се бяга. Защо? Защото да вървим е също толкова безсмислено. Просто отнема повече време.“

През пелената от бръмчащи мухи видя нещо в небето напред. По-тъмен облак, нещо извисяващо се на вихрушка. Прашна буря? Нямаше никаква прах. Вихър? Може би. Но въздухът бе неподвижен. Беше на пътя му, макар и все още далече. Загледа го, за да проследи пътя му.

Облакът оставаше точно пред него. Просто ставаше по-голям.

„Иде право към мен.“

„Още мухи?“

Насекомите, които го обкръжаваха, изведнъж изпаднаха в паника и той долови нещо в безумното им бръмчене. „Съучастници сте в това, нали? Търсачи на живот. И щом го намерите… призовавате.“

Вече чуваше облака, по-дълбок и по-плашещ монотонен звук, който бързо заглуши рояка мухи.

„Скакалци.“

„Но това е безсмислено. Тук няма нищо, което да ядат. Тук няма абсолютно нищо.“

Всичко това бе някак сбъркано. Маппо забави крачка. Спря. Мухите продължиха кръженето си още за миг и се пръснаха. Той задиша дълбоко, присвил очи към огромния вихрещ се стълб от скакалци.

А след това изведнъж разбра.

„Д’айвърс.“

Нещо наподобяващо бяла пяна се разгръщаше от облака скакалци и се понесе напред на безредни вълни. „Богове на бездната. Пеперуди.“

– Всички вие сте д’айвърс. Всички сте едно нещо, едно същество – мухите, скакалците, пеперудите – и тази пустиня е обиталището ви. – Спомни си костите на границата. – Тази пустиня… вие сте я направили.

Пеперудите го достигнаха и запърхаха около него – толкова много, че вече не можеше да види земята в краката си. Трескавият полъх на крилата им изсуши потта му и той затрепери.

– Д’айвърс! Искам да говоря с теб! Слей се в едно! Превърни се! Покажи ми се!

Скакалците затулиха половината небе и погълнаха слънцето. Закръжиха отгоре, а след това се спуснаха на яростна вълна.

Маппо се смъкна на колене и скри лицето си с ръце, присвит и изгърбен.

Заудряха по гърба му като градушка от стрели.

Изсипваха се все повече и той изпъшка под тежестта им. Костите му запращяха. Дишаше с усилие, стиснал зъби от болка.

Щипеха го с челюстите си, полудели от допира и миризмата на жива плът.

Но той беше Трелл и кожата на расата му бе жилава и твърда.

Скакалците не можеха да пуснат кръв. Но тежестта им стана огромна, стремеше се да го премаже. В пролуката, оставена между ръцете за лицето му, той се взря в мастилена тъмнина, вдишванията му вдигаха прах от земята. Продължаваше да се държи, оглушен от безсилното щракане на острите челюсти и погребан в бушуващия мрак.

Вече можеше да усети ума на д’айвърса. Гневът му не беше единствено към него. „Кой те ужили така? Кой те подгони в тази пустиня? Защо бягаш?“

Съществото беше древно. Не се беше сливало от много време – от хиляди години, а може би повече. Вече изгубено в първичните инстинкти на насекомите. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи…“ Думите пропълзяха в него, дошли сякаш отникъде, напевен момичешки глас, който вече ехтеше в ума му. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи – махнете се!“

С оглушителен рев огромното бреме върху гърба на Маппо се пръсна, сякаш изригна във въздуха.

Той свали ръце от очите си и вдигна глава.

– Елитри опали диаманти геми листа пиячи – махнете се! Махнете се!

Песен за прокуждане!

Облакът се надигна нагоре, изви се и профуча покрай него. Нова кипяща вълна пеперуди, а после и те изчезнаха.

Замаян, Маппо се огледа. Беше сам. „Къде си, дете? Такава сила имаше в песента ти – Форкрул Ассаил ли си? Все едно. Маппо ти благодари.“

Беше покрит с отоци. Всяка кост го болеше. „Но все още съм жив.“

– Дете, пази се. Този д’айвърс е бил някога бог. Някой го е разкъсал на толкова много късчета, че никога не може да се изцери. Не може дори да намери себе си. Единственото, което вече познава, е глад – не за теб или мен. За нещо друго. За самия живот навярно. Дете, песента ти притежава сила. Внимавай. Това, което прогонваш, можеш и да го призовеш.

Чу отново гласа й, вече по-смътен и заглъхващ:

„Като мухите. Като песента на мухите.“