САКАТИЯТ БОГ

Тримата чудато облечени странници, които намериха по пътя напред, едва имаха време да вдигнат криваците си, преди Грънтъл да връхлети сред тях. Когато продължи напред, от тримата бледи мъже не беше останало много и той усети ликуването на спътниците си, и не остана чужд за него. „Само едно нещо може да се направи със злото. Да го стиснеш с челюстите си и да го съкрушиш.“

А след това напуснаха света.

„Що за място изхвърля кости като плавей по бряг?“ Маппо присви очи към плоската ослепително бяла ивица напред. Кварц и гипс бяха осеяли безцветната мъртва повърхност като гнезда кактуси. Хоризонтът се простираше равен зад тръпнещите вълни от зной, сякаш тази пустиня стигаше до самия край на света.

„Трябва да я прекося.“

Наведе се, вдигна една дълга кост и я огледа замислено. „Бедерин? Може би. Още неотраснал напълно.“ Взе друга. „Вълча или кучешка челюст. Тази пустиня е била прерия някога. Какво се е случило?“ Костите паднаха и изтракаха. Маппо бавно се изправи и си пое дъх. „Мисля… Мисля, че се уморих да живея. Омръзна ми. Нищо вече не е като някога. Пукнатини се появяват, признаци, че нещата се разпадат. Отвътре. В самото ядро на духа ми.“

„Но трябва да свърша още едно нещо. Само още едно нещо остана и след това мога да приключа с всичко това.“ Усети, че се е отнесъл, не за първи път. Отново бе намерил онова място, където всяка мисъл дрънчеше като вериги и можеше само да се влачи в кръг, бремето им да отнема силата му и волята да продължи напред.

„Едно нещо остана. Всичко опира до това да овладееш ресурсите. Да съхраниш волята си. Да си проправиш пътя през всички горчиви истини. Можеш да живееш толкова дълго, Маппо. Нямаш друг избор освен да живееш толкова дълго, иначе всичко това ще се окаже напразно.“

„Виждам края на света. Чака ме.“

Затегна ремъците на торбата си и тръгна. „Това е само една пустиня. Преминал съм много истини през живота си. Няма да огладнея. Няма да ожаднея, а каквото и изтощение да ме споходи, просто ще свърши, когато всичко свърши.“

С всяка стъпка нервите му сякаш се стягаха от отвращение. Това място беше увредено, огромна рана върху земята. И въпреки всичката смърт, очертала странния бряг на пустинята зад него, тук имаше живот. Враждебен, омерзителен живот. И този живот имаше цел.

„Усещаш ме, нали? Аз те оскърбявам. Но не това е желанието ми. Остави ме да премина и ще приключим един с друг.“

Наоколо забръмчаха мухи. Той тичаше в лек тръс и дишаше дълбоко и ритмично. Насекомите не изоставаха и се трупаха все повече. „Смъртта не е наказание. Тя е освобождение. Виждал съм го през целия си живот. Въпреки че не я желаех, въпреки че си казвах неща, които уж доказват обратното. Всяка борба трябва да свърши. Вечен ли е покоят, който идва след това? Съмнявам се. Съмнявам се, че изобщо ще се измъкнем толкова лесно.“

„Чувствам отсъствието ти, Качулати. Кой ни очаква сега отвъд портата? Толкова много злочестина идва от това да знаем, че всеки от нас трябва да я премине сам. За да разберем след това, че щом я преминем, оставаме сами – не, това е твърде непоносимо.“

„Можеше да съм се оженил. Да си остана в селото. Можех да съм баща и във всяко свое дете да виждам нещо от живота си, нещо от мен. Не придава ли това достатъчно смисъл на един живот?“

„Можеше да убия Икариум… но пък той има инстинкти за такива неща. Лудостта му се пробужда толкова бързо, че можеше да не успея – а след като ме убие, яростта му би намерила нова жертва и много други щяха да са загинали.“

„Наистина нямаше избор. Никога не е имало. Чудно ли е, че съм толкова уморен?“

Мухите вече кръжаха на гъст лъскав облак. Опитваха се да стигнат до очите му, но те се бяха присвили на цепки. Кръжаха около устата му, но издишванията от ноздрите му ги гонеха. Някогашните му сънародници бяха пастири. Разбираха от мухи. Не обръщаше внимание на жужащата им прегръдка – нищо не означаваше за него – и продължаваше да тича.

„Но пък смъртта ми щеше да наскърби скъпите на сърцето ми хора, а в скръбта няма нищо приятно. Тя е гореща и суха на допир. Тя е слабост, поета отвътре. Може да се надигне и да удави един живот. Не, радвам се, че така и не намерих жена, така и не станах баща на деца. Не бих могъл да понеса да съм причината за тяхната скръб.“

„Как може човек така свободно да се отдаде на обич към друг, когато крайният изход е измяна? Когато единият трябва да напусне другия – умиращият да се окаже предателят, останалият жив да се окаже предаденият. Как може да е равностойна размяна това, след като в края чака смъртта?“

Тичаше и времето минаваше. Слънцето преполови пътя си по небето. Топлата болка в краката му отново и отново изтласкваше терзаещите мисли и го въвеждаше в свят, изпразнен от всичко. „Колко съвършено е бягането. Тази велика илюзия за бягство. Все по-далече от демоните ни, докато дори стоновете на същността ни се изгубят по дирята ни.“