САКАТИЯТ БОГ

Минаващи войници се спряха и ги загледаха.

– Просто го направи! Ако не… заклевам се, Фид – ще прекараш остатъка от живота си отровен от съжаление. Послушай ме! Въпросът не е само за нас, не можеш ли да го разбереш? Трябват ти Подпалвачите на мостове!

Фидлър го бутна с ръце и Хедж залитна.

– Те не са Подпалвачи на мостове! Това не е просто едно шибано име! Не можеш просто да вземеш някакви негодни глупаци и да ги наречеш Подпалвачи на мостове!

– Защо не? – отвърна Хедж. – Не бяхме ли и ние точно това? В началото? Млади, ококорени, тъпи и искащи да сме по-добри, отколкото сме! – Махна към лагера. – Не по-различни от тези Подпалвачи на мостове – не разбираш ли?

– Не тръгвай след мен!

– Не ме слушаш! Аз преминах – върнах се! Нямам избор, проклет да си!

В очите на Фидлър лъснаха сълзи.

– Просто недей.

Хедж поклати глава.

– Казах ти. Никакъв избор, никакъв.

Фидлър го избута от пътя си и тръгна. Хедж не го спря. Огледа се намръщено и отсече:

– Обед е вече – марш да ядете нещо, кръшкачи такива.

После се запъти обратно към лагера на ротата си.

Фидлър сви между две щабни палатки, спря и бавно се смъкна на колене, с ръце на лицето. Трепереше и вече не можеше да сдържи сълзите.

„Ще умрем… не може ли да го разбере? Не мога да го загубя отново… просто не мога.“

Още усещаше раменете на Хедж, когато го блъсна, и виждаше наранения му поглед… „Недей!“ Дланите му щипеха, пареха. Стисна ги в юмруци и задиша дълбоко, с усилие, за да надвие суровата мъка, която заплашваше да го съкруши.

Трябваше вече да отиде при войниците си. Сержантите щяха да са ги подготвили. Да чакат. Морска пехота и тежки, последните. „Още едно нещо само да свършим, а после край. После ни няма.“

„Богове, Хедж, трябваше да умрем в тунелите. Толкова по-лесно и по-бързо. Никакво време за скръб, никакво време белезите от раните да загрубеят така, че да е почти невъзможно да чувстваш каквото и да било.“

„А после ти се появи и ги отвори отново.“

„Уискиджак, Калам, Тротс – няма ги. Защо не остана с тях? Защо не можа просто да ме дочакаш?“

Сълзите се стичаха по лицето и мокреха брадата му. Едва можеше да види кафявата суха трева под себе си.

„Да свършим това. Още само едно нещо – те ще се опитат да ни спрат. Трябва. Трябва да сме готови за тях. Трябва да… аз трябва… да бъда капитан, този, който ги води. Трябва да кажа на войниците си къде да умрат.“

Изтри лицето си и бавно се изправи.

– Богове. Първо адюнктата, а сега – това. – Фидлър въздъхна. – Да го наречем просто лош ден и да приключим. Готов ли си, Фид? Готов ли си за тях? Гледай да си.

И закрачи.

В пикаенето имаше нещо славно и величествено, реши Коураб, загледан в изящната дъга на струята, ръсеща земята с онзи тъй познат, но неповторим звук.

– Като гледам, май не ти трябват две ръце за това – подхвърли седналата наблизо Смайлс.

– Днес дори на теб ще гледам със съчувствие – отвърна той, след като свърши, а после плю на ръцете си да ги почисти.

– Съчувствие ли? Какво, да не съм някое куцо псе?

Облегнатият на походната си торба Ботъл се изсмя и си спечели мрачен поглед от Смайлс.

– Отиваме някъде да се бием – рече Коураб и се обърна към другите насядали по земята. – Днес всички вие сте моето семейство.

– Което обяснява съчувствието – измърмори Корик.

– И ще стоя рамо до рамо с теб, Корик от сетите – каза Коураб.

– Що, да го държиш да не побегне ли? – изсумтя Смайлс.

– Не, защото този път той ще стои с нас. Ще бъде отново войник.

Последва дълго мълчание, а после Корик стана и се отдалечи малко от отделението.

– Демони са се напъхали в мозъка му – рече Кътъл тихо. – Всичкото това шепнене го е побъркало.

– Ето го и сержанта – каза Коураб. – Време е.

Отиде до походната си торба, провери отново ремъците, вдигна арбалета и го огледа с възхита, преди да го затегне за торбата. Преброи стрелите и остана доволен, след като се увери, че все още са дванайсет на брой.

– Стягай се – каза Тар, щом дойде при тях. – Тръгваме на северозапад.

– Та това е почти обратно откъдето дойдохме! – възмути се Смайлс. – Колко далече? Само да ми се мерне пред очите онази проклета пустиня, ще си прережа гърлото.

– Тя вече е голямо езеро, Смайлс – изтъкна Ботъл.

– Трябва да сме там утре до обед – обясни Тар. – Така поне каза капитанът. Вземете храна за два дни и колкото вода можете да носите.

Коураб се почеса по брадата.

– Сержант… редовните също се готвят да вдигат лагера.

– Те тръгват на изток, ефрейтор.

– Кога се срещаме?

Но вместо отговор сержантът само го изгледа рязко и отиде за снаряжението си.

– То мисленето не е като пикаенето, ефрейтор – подметна Смайлс.

„О. Схванах. Не се връщаме.“

– Значи тръгваме към славата.

– Дъх на Гуглата – въздъхна Смайлс.

Но той улови изражението й – бързо прикрито. „Тя е уплашена. Толкова е млада.“

– А ти, Смайлс, ще стоиш от другата ми страна.

Дали не залитна към него? Не можеше да е сигурен, а и тя задържа лицето си наведено, обърна се и се зае с торбата си.

– Пуснала си косата си дълга. Прави те почти хубава.

Кътъл се приближи.

– Ти наистина не знаеш кога да си държиш устата затворена, а, Коураб?

– Строй се – отсече Тар. – Ние ще водим.