САКАТИЯТ БОГ

Кътъл срещна погледа на сержанта и кимна. Тар се обърна и погледна напред към чакащия Фидлър. Капитанът изглеждаше зле, но издържа погледа на Тар с равнодушно лице, а след това се обърна и закрачи напред.

Маршът им щеше да ги преведе през целия лагер на редовните, по централната, най-широка улица между неравните редове палатки и заслони. Сапьорът погледна към небето и отново наведе очи – ярките ивици изглеждаха по-близки отвсякога и го изнервяха.

Кътъл махна на другите в отделението да тръгнат, а после погледна през рамо и видя, че Балм повежда войниците си, а зад тях сержант Ърб. И после останалите. Хелиан, Бадан Грук, Синтър, Гонтай, и тежките, вливащи се в колоната кой където му падне.

Стъпваше зад Шортноус – той имаше навика да се обърква, все едно забравяше към кое отделение е зачислен, но сега беше тук, тътреше се под огромен вързоп навита ризница, оръжия и щит. Тежкият беше вързал кост от пръст на На’Рук на брадата си и тя потропваше на гърдите му, докато вървеше. Осакатената му лява ръка бе овързана с кожени каишки.

Докато крачеха, редовните от двете страни започнаха да се трупат напред като в шпалир, сякаш искаха да погледат в тази проклета от Гуглата тишина минаващите тежки и десантчици. Тревогата му се усили. „Нито дума от тях, нищо. Все едно че сме непознати.“ Когато частта излезе на широката улица, единственият звук идваше от стъпките им – тежкият тропот на ботушите и дрънченето на снаряжение – и го обзе зловещото чувство, че върви през армия от призраци, докато редовните се трупаха от двете страни. Не виждаше ни едно младо лице между зяпачите. „И ни едно кимване, нито кривване на глава дори.“

„Но ние изглеждаме също толкова стари и пребити, нали? Какво виждат те? Какво мислят?“

„Тавори, не ти завиждам за тези войници. Изобщо не мога да ги разгадая. Разбират ли? Проумели ли са го вече?“

„Тръгват на изток – да спрат армията, която Ассаил пращат след нас – да ни спечелят нужното време. Но ако не успеят – ако не могат да забавят кучите синове, – всичко е загубено. Цялата тази проклета работа се разпада.“

„Тръгвате на бой. А ние няма да сме там за вас – за никого от вас. Без юмрука на тежките. Без здравите възли на морската пехота в бойния ред. Тъй че ако тези погледи ни укоряват мълчаливо в измяна, ако мислите, че всичко това е за да ви изоставим, тогава Гуглата да ме вземе…“

Мисълта прекъсна рязко и усилващият се гняв на Кътъл изведнъж се стопи.

Редовните започнаха да отдават чест, с юмруци на гърдите. Заставаха мирно, в съвършени редици от двете страни.

Малкото тихи разговори между десантчиците и тежките заглъхнаха и изведнъж тишината стана потискаща по съвсем друг начин. Кътъл по-скоро усети, отколкото чу как стъпките на ротата започнаха да влизат в ритъм, а в отделението точно пред себе си видя как войниците заоформяха редове по двама зад капитан Фидлър, с Коураб и Тар отпред, Смайлс и Корик зад тях, следвани от Ботъл и Шортноус.

– Просто трябваше да си тек – изръмжа тихо Ботъл, щом закрачи вдясно от него.

– Тогава задръж назад.

– И да го разваля това пак? Даже не помня кога за последен път се намерих на парад – не, задържаме го, сапьор, и се надяваме никой да не се препъне в собствените си проклети от Гуглата крака.

– Не го очаквах.

– Мразя го. Гади ми се. Та къде отиваме, викаш?

– Стига си се паникьосвал, сержант.

– А кой в името на Белия чакал си ти, войник?

Кътъл въздъхна.

– Просто марширувай, сержант. Щом минем през това, можем пак да отпуснем. Обещавам.

– Медали ли получаваме, или какво?

„Не. Това е нещо друго. Това е, което адюнктата каза, че няма да стане. Виж тези редовни.“

„Те са свидетелите ни.“

– Видя ли това? – попита Кисуеър.

Синтър – продължаваше да гледа право напред – се намръщи.

– Какво имаш предвид?

– Виденията ти – видя ли нещо такова? А за това, което идва – за утре или вдругиден?

– Не е така.

Сестра й въздъхна.

– Странно. Аз мога да видя какво идва, чак до самия край.

– Не можеш. Просто страхът ти говори.

– И има много да каже.

– Просто спри, Кисуеър.

– Няма. Кажи ми за видение за бъдещето само с нас двете в него. Ето го моето. Носиш бебе на ръце, а напред тича момче. Сутрешното ходене до имперското училище – онова, което строяха, преди да напуснем. А аз имам момиче, което е досущ като мен, само че диво, като предрешен демон. Уморени сме, като всички майки, а аз дебелея. Бърборим за хлапетата, оплакваме се от съпрузите си, мрънкаме колко сме скапани. Горещо е, мухите са се разбръмчали и въздухът мирише на гнил зеленчук. Мъжете. Кога ще свършат с оправянето на покрива, това искаме да знаем, след като вместо да правят нещо полезно, мързеливите гадове по цял ден стоят под навеса и си чоплят носовете. И понеже това не…

– Млъкни, Кисуеър.

И за изумление на Синтър сестра й млъкна.