САКАТИЯТ БОГ

– Какво? А, да. Шоколад „Балкло“. Добре, разкарай се от палатката да се приведа в приличен вид.

– Не сте в палатката си, сержант. В клозетния ни изкоп сте.

Тя се огледа.

– Хм. Това обяснява миризмата.

– Никой не го е използвал още, сержант, като гледахме как лежите тук.

– О.

Стомахът му се сгърчи отново, но нищо не бе останало за повръщане, тъй че го изтърпя, изчака задъхан и се смъкна на земята.

– Щръкналите цици на Полиел, ако не мога да задържа нищо, ще се скапя.

– Вече си се скапал, Уидър – подхвърли с хрипливия си глас Троутслитър от няколкото крачки напред срещу вятъра. Старите белези по шията му се бяха възпалили; бяха го ударили в гърдите, толкова силно, че брънките на ризницата се бяха пръснали, и нещо от тази травма беше раздрало гърлото му.

Бяха извън лагера, на двайсет крачки от крайния източен пост. Уидършинс, Троутслитър, Детсмел и сержант Балм. Оцелелите от Девето отделение. Редовните се свиваха в дупките си и ги бяха гледали, докато минаваха мълчаливо покрай тях, с кървясали очи. Войнственост ли беше това? Жал? Отдельонният маг не знаеше, но в този момент изобщо не му пукаше. Избърса устата си с опакото на ръката и погледна Троутслитър и Балм.

– Ти ни извика тук, сержант. Какво сега?

Балм смъкна шлема си и се зачеса енергично по темето.

– Просто рекох да ви кажа, че не разформироваме отделението и не взимаме никакви нови трупове. Просто сме ние, вече.

– Бихме толкова път за това? – изсумтя Уидършинс.

– Не бъди идиот – изръмжа Детсмел.

Балм се обърна към войниците си.

– Говорете, всички. Ти пръв, Троутслитър.

Високият мъж се сепна.

– Какво да кажа? Сдъвкаха ни на парчета. Но Кайндли как върза Фид, е, проклет гений е тоя. Имаме си капитан вече…

– Нищо й нямаше на Сорт – намеси се Детсмел.

– Не казвам, че й имаше. Определено си е офицер жената. Но може би точно това е идеята. Фид е стар морски пехотинец, беше сапьор. Сержант. А сега е капитан на това, което остана от нас. Мен ме устройва. – Сви рамене и се обърна към Балм. – Нищо повече нямам за казване, сержант.

– А когато каже, че е време да тръгнем, ще врещиш ли и ще хленчиш ли?

Троутслитър повдигна вежди.

– Да тръгнем? Къде да тръгнем?

Балм примижа и рече:

– Твой ред е, Детсмел.

– Качулатия е мъртъв. Сиви конници патрулират на Портата. В сънищата си виждам лица, смътно, но ги виждам. Малазанци. Подпалвачи на мостове. Не можете да си представите колко успокоително действа, просто не можете. Всички са там и мисля, че трябва да благодарим на Мъртвия Хедж за това.

– В смисъл? – попита Уидършинс.

– Просто чувство. Все едно, че с връщането си е прогорил пътека. Преди шест дни щях да се закълна, че бяха толкова близо, че да ги целунеш.

– Защото всички бяхме почти мъртви – сопна се Троутслитър.

– Не, бяха като оси, и сладкото беше не че ние умираме, нито гущерите. Беше Лостара Юил. – Очите му бяха светнали, докато ги поглеждаше един по един. – Зърнах го за миг, знаете ли. Видях я как танцува. Направи каквото направи Рутан Гъд, само че не падна под мечовете. Гущерите се стъписаха – не знаеха какво да правят, не можеха да се доближат, а които се доближиха, богове, насечени бяха на парчета. Видях я и сърцето ми едва не се пръсна.

– Тя спаси живота на адюнктата – рече Троутслитър. – Толкова добре ли е това?

– Не е твоя работа дори да питаш – каза Балм. – Фид ни събира. Има да ни каже някои неща. За това, предполагам. За адюнктата – и какво предстои. Все още сме морска пехота. Ние сме морската пехота и имаме тежките в редиците си, най-упоритите бикове, които съм виждал.

След това се обърна, тъй като двама редовни от постовете се приближаваха към тях. Носеха два самуна хляб, увита буца сирене и глинена бутилка от Седем града.

– Какво е това? – учуди се Детсмел.

Двамата войници спряха на няколко крачки от тях и този отдясно отвърна:

– Стражата се смени, сержант. Донесоха ни малко закуска за нас. Но не бяхме много гладни. – После двамата оставиха нещата на голата земя, кимнаха и тръгнаха обратно към лагера.

– Изринатото шкембе на Гуглата – измърмори Детсмел.

– Изчакайте с яденето – каза Балм. – Още не сме свършили. Уидършинс.

– Лабиринтите са болни, сержант. Видяхте какво правят на нас, маговете. А има и нови. Нови лабиринти, имам предвид, но никак не са приятни. Все пак бих могъл да бръкна в тях, щом ми омръзне да съм абсолютно безполезен.

– Ти си най-добрият между нас с арбалета, Уидър, тъй че не си безполезен дори и без магия.

– Може би, Троутслитър, но не го чувствам така.

– Детсмел – рече Балм. – Ти направи някакво изцеряване.

– Да, но Уидър е прав. Не е приятно. Проблемът – за мен, искам да кажа – е, че все още някак съм свързан с Гуглата. Въпреки че той е, ъъ, мъртъв. Не знам защо трябва да е това, но магията, която идва от мен, е студена като лед.

Уидършинс го погледна намръщено.

– Лед? Това е нелепо.

– Гуглата е проклет Джагът, тъй че не е. И е, защото е… ами, умрял.

Троутслитър плю на земята и попита:

– Ако наистина е умрял, както казваш, не върви ли в селението си? И не трябва ли поначало да е умрял, след като е Бог на Смъртта и прочие? Това, което говориш, е нелепо, Детсмел.