САКАТИЯТ БОГ

Тя не се беше променила, реши Кътъл. Изобщо. Побъркана и убийствено опасна както винаги си беше Смайлс. Работата й с ножа беше жестока там долу, под замаха на оръжията на гущерите. Беше събаряла великани в онзи ден. Въпреки това от нея щеше да се получи ужасен ефрейтор.

Тар си беше Тар. Същият, какъвто си беше открай време и какъвто щеше да е винаги. Щеше да е стабилен сержант. Може би малко лишен от въображение, но това отделение отдавна нямаше нужда от въображение. „И ще го следваме много твърдо. Тоя човек е като настръхнала стена, а когато шлемът се смъкне ниско над челото му, стадо връхлитащи бедерини не биха могли да го помръднат. Да, Тар, ти просто ще си чудесен, сержант.“

Коураб. Ефрейтор Коураб. Идеално.

А сега и Шортноус. Седи като пън, сплесканите мехури плачат по ръката му. Дори пие онази гнилоч, дето я беше сварила Смайлс, с нещо като усмивка. „Не можеш да ме заблудиш, Шортноус. Твърде дълго съм бил във войската. Обичаш да се правиш на задръстен, всички тежки си падате по това. Но виждам мъждукането в очичките под тежките ти клепачи.“

„«Какво да чуя?» Беше добро, само че видях искрата, която се опита да прикриеш. Щастлив си, че си тук, нали? Добре. Щастлив съм, че си тук.“

„Колкото до мен, какво научих аз? Нищо ново. Преживяхме го, но имаме да преживеем още много. Попитайте ме тогава. Попитайте ме тогава.“

Обърна се и видя дошлия при тях Фидлър. Само грифът на цигулката му беше останал, увиснал от гърба му със скъсаните струни като разпилени косми. Повечето червено по брадата му го нямаше. Ножницата на късия му меч беше празна – оставил бе оръжието щръкнало от очната кухина на един гущер. Погледът в сините му очи беше хладен, почти студен.

– Сержант Тар, половин камбана и ги водиш на мястото.

– Да, капитане.

– Дойдоха ездачи от юг. Периши, малко хундрили и още някои. Цяла пасмина други.

Кътъл се намръщи.

– Кои?

Фидлър сви рамене.

– Преговарящи. Скоро ще разберем.

– Казах ти, че ще живееш.

Хенар Вигълф й се усмихна от походното легло. Но усмивката бе колеблива.

– Направих каквото ме помоли, Лостара. Гледах.

Погледът й помръкна.

– Коя си ти? – попита Хенар.

– Не ме питай за това. Виждам този въпрос във всяко лице. Всички ме гледат. И мълчат. – Замълча и загледа ръцете си. – Беше Танцът на Сянката. Беше само Танцът на Сянката. – Вдигна очи към него. – Не бях аз. Просто се отдръпнах, вътре в себе си, и гледах, също като теб.

– Ако не ти, кой тогава?

– Въжето. Котильон, Богът покровител на убийците. – Лицето й се изкриви в гримаса. – Той ме обзе. Правил е и преди такива неща, мисля.

Очите на Хенар се разшириха.

– Бог…

– Яростен бог. Аз… никога не бях изпитвала такава ярост. Изгаряше ме цялата и ме прочисти. – Разкопча колана си и извади ножа от канията. Положи го върху одеялата, покрили наранената му гръд. – За теб е, обич моя. Но внимавай, много, много е остър.

– Мъката се е махнала от лицето ти, Лостара – каза Хенар. – Красива беше преди, но сега…

– Непреднамерен дар, несъмнено – отвърна тя плахо. – Милостта не е присъща на боговете. Нито състраданието. Но никой смъртен не би могъл да устои на онзи огън, без да мине през него или изгорял на пепел, или прероден.

– Прероден, да. Добро определение. Дързостта ми – добави с гримаса на съжаление той – вече отстъпва пред теб.

– Не го позволявай – сряза го тя. – Не взимам мишки в леглото си, Хенар Вигълф.

– Тогава ще се опитам да намеря в себе си мъжа, който бях.

– Ще помогна, но още не – лечителите още не са приключили с теб. – Стана от леглото. – Сега трябва да те оставя. Отивам при адюнктата.

– Мисля, че Брис е забравил за мен. Или е решил, че съм мъртъв.

– Не мисли, че ще му напомням – рече тя. – Отсега нататък ще яздиш с мен.

– Брис…

– Едва ли. Няколко думи насаме с Араникт ще свършат работата, мисля.

– Братът на краля е окаишен?

– Следващия път като се срещнете, можете да си сравните нашийниците.

– Мислех, че не харесваш мишки, Лостара Юил.

– О, очаквам да се бориш и да се напрягаш във веригите си, Хенар. Държим в окови и под ключ тези, които не можем да опитомим.

– Разбирам.

Тя се обърна да излезе от болничната палатка и видя редиците лица, извърнати към нея, дори между резачите.

– Дъх на Гуглата – измърмори сърдито.

Блажено пиян, Банашар вървеше към командната палатка. Видя Юмрук Блистиг застанал при входа като осъден пред вратата на палача. „Горкият човек. Там не загина подходящият герой. Имаше своя шанс всъщност. Можеше да си също толкова безмозъчен като Кенеб. Можеше да останеш в сянката му до самия край всъщност, след като така удобно се криеше в нея последните няколко месеца.“

„Но слънцето вече не среща препятствие да те открои ярко и какво изпитваш сега?“ Мъжът изглеждаше зле. „Но ти не пиеш, нали? Това на лицето ти не е снощната отрова, а по-скоро жалост.“ Болен от страх. Банашар успя да изстиска малко искрено съчувствие към човека. Няколко капки, колкото да размътят водата и да притъпят справедливото задоволство.

– Каква хубава сутрин, Юмрук – подхвърли той, щом се приближи.

– Скоро ще изпаднеш в беда, Върховен жрец.

– Че защо?

– Защото виното свършва.

Банашар се усмихна.