САКАТИЯТ БОГ

Отвъд тази ужасна гледка и срещу вертикалния океан от безсмъртни души, като в безумна подигравка се издигаше Бялата стена, скрила грохналите останки на града на Лиосан, Саранас. Смътните тъмни резки по нея, спускащи се от зъберите на бойниците, бяха единственото, което можеше да се види от братята и сестрите, осъдени като изменници на каузата. Под изсъхналите им трупове се стичаха петната от всичко, което телата им бяха изцедили по алабастровата фасада. „Би коленичил и плакал, така ли, приятелю?“

– Така ли оставяме елейнта, Господарю? – попита Ипарт.

– Не. Предлагам нещо много по-подходящо. Събери другите. Ще променим курса.

Апарал се сепна, но не се обърна.

– Господарю…

– Вече сме деца на Кесобан, Апарал. Нов баща, който да замести онзи, който ни изостави. Оссерк е мъртъв в нашите очи и ще си остане мъртъв. Дори Бащата Светлина е на колене, сломен, негоден и сляп.

Очите на Апарал се задържаха на Кесобан. „Изречи такива богохулства достатъчно често и те стават банални, и всякакво стъписване увяхва. Боговете загубват силата си и ние се извисяваме, за да застанем на мястото им.“ Древният дракон плачеше кръв и в огромните му чужди очи нямаше нищо друго освен гняв. „Нашият баща. Твоята болка, твоята кръв – нашият дар за теб. Уви, това е единственият дар, който разбираме.“

– А щом променим курса?

– Ами, Апарал, ще разкъсаме елейнта.

Знаел беше какъв ще е отговорът и кимна. „Нашият баща. Твоята болка, твоята кръв, нашият дар. Празнуваме прераждането си, о, татко Кесобан, с твоята смърт. А за теб връщане няма да има.“

Нямам нищо, с което да се пазаря. Какво ви води при мен? Не, виждам го. Прекършеният ми слуга не може да пътува далече, дори и в сънищата си. Осакатена е, да, драгоценната ми плът и кости върху този окаян свят. Видели ли сте паството му? Каква благословия може да даде той? Нищо освен злочестина и страдание, и при все това се сбират, тълпите, врещящите и умоляващи тълпи. О, някога гледах на тях с презрение. Веселеше ме някога жалкият им патос, грешният им избор и окаяният им късмет.

Но никой не избира обхвата на своя ум. Всички те до един са родени с това, което притежават, и нищо повече. Чрез своя слуга виждам в очите им – когато дръзвам да го сторя – и те ми дават поглед, странен поглед, поглед, който дълго не можех да проумея. Гладен, разбира се, и така изпълнен с нищета. Но аз съм Чуждият бог. Окованият. Падналият. И святото ми слово е Болка.

И все пак тези очи умоляваха.

Вече разбирам. Какво искат от мен? Тези тъпи глупци, искрени в своите страхове, с тези ужасни изражения, които те карат да се свиваш от страх. Какво искат те? Ще ви отвърна. Искат моята жалост.

Те разбират, видите ли, нищожната стойност на жалките петаци в кесията на умовете си. Знаят, че им липсва интелигентност и че това е прокълнало тях и живота им. Борили са се и са негодували от самото начало. Не, не ме гледайте така, вие с гладката и проницателна мисъл, вие отдавате съчувствието си твърде бързо и така прикривате вярата в собственото си превъзходство. Не отричам вашата интелигентност, но оспорвам вашата състрадателност.