САКАТИЯТ БОГ

Те поискаха моята жал. Имат я. Аз съм богът, който отвръща на молитвите – можете ли вие или който и да е друг бог да заяви същото? Вижте как съм се променил. Моята болка, на която държах толкова егоистично, сега се протяга като осакатена ръка. Докосваме с разбиране и тръпнем от докосването. Аз вече съм едно с всички тях.

Изненадвате ме. Не вярвах, че това ще се окаже нещо ценно. Колко струва състраданието? Колко стълбчета монети изравняват везните? Слугата ми някога мечтаеше за богатство. Съкровище, заровено в хълмовете. Седеше на изсъхналите си крака и умоляваше минувачите на улицата. А вижте ме сега тук, дори не мога да се движа, потънал съм в зловонни миазми и вятърът плющи неуморно в платнените стени на шатрата. Няма нужда да се пазарим. Аз и слугата ми изгубихме всякакво желание да просим. Искате моята жал? Давам ви я. Безплатно.

Трябва ли да ви кажа за болката си? Гледам в очите ви и намирам отговора.

Това е сетната ми отплата, разберете го добре. Сетната. Не успея ли…

Добре. Никаква тайна няма в това. Ще събера отровата тогава. В гърма на своята болка, да. Къде другаде?

Смъртта? Откога смъртта е провал?

Простете, че кашлям. Трябваше да е смях. Вървете, прочие, изтръгнете обещанията си с онези парвенюта.

Това е вярата и нищо друго, знаете ли. Жал за душите ни. Попитайте слугата ми и той ще ви го потвърди. Бог гледа в очите ви и бог се присвива от страх.

Три дракона, оковани заради греховете им. При тази мисъл Котильон въздъхна покрусен. Стоеше на двайсет крачки встрани, потънал до глезените в меката пепел. Асцендентството не беше толкова отдалечено от досадата на тленното битие, колкото му се искаше. Гърлото му се беше стегнало и едва можеше да си поеме дъх. Мускулите на раменете го боляха и глух тътен ехтеше зад ушите му. Взря се в пленените Елейнт, лежащи така мъртвешки изсъхнали сред наветите преспи прах, и се почувства… смъртен.

Ходещия по ръба спря до него, безмълвен и призрачен.

– Кости и почти нищо друго – промълви Котильон.

– Не се заблуждавай – предупреди Ходещия по ръба. – Плът, кожа, това са одеяния. Износени и захвърлени както ги устройва. Виждаш ли веригите? Били са изпитани. Надигащите се глави… мирисът на свобода.

– Какво изпита, Ходещ по ръба, когато всичко, което държеше, се разпадна в ръцете ти? Дойде ли провалът като огнен вал? – Извърна се и погледна привидението. – Тези дрипи изглеждат обгорени всъщност. Помниш ли онзи миг, когато изгуби всичко? Отекна ли светът на твоя вой?

– Ако искаш да ме тормозиш, Котильон…

– Не, не бих направил това. Прости ми.

– Ако това са страховете ти обаче…

– Не, не страховете ми. Ни най-малко. Това са оръжията ми.

Ходещия по ръба сякаш потръпна или навярно някакво раздвижване на пепелта под гнилите му мокасини го накара да се олюлее за миг. Древният отново се укрепи и пресъхналият мрак на очите му се впи в Котильон.

– Ти, Боже на убийците, не си лечител.

„Не съм. Някой да изреже смута ми, моля ви се. Да прочисти язвата, да махне каквото е забрало и да ме освободи от него. Поболяваме се от непознатото, но знанието може да се окаже отровно. А да те понесе течението, изгубен между двете, не е по-добре.“

– Пътят към спасението не е един.

– Любопитно.

– Кое?

– Думите ти… в друг глас, идещ от… някой друг, биха вдъхнали на слушащия спокойствие, утеха. От теб, уви, биха могли да смразят една смъртна душа до самата й сърцевина.

– Това съм аз – рече Котильон.

Ходещия по ръба кимна.

– Това си, да.

Котильон се приближи още няколко крачки, без да откъсва очи от най-близкия дракон. Лъскавите кости на черепа прозираха между ивиците изгнила кожа.

– Елот, бих искал да чуя гласа ти.

„Пак ли ще се пазарим, Узурпаторе?“