Седмият папирус

Трябваше да изтекат няколко минути, преди стрелците да се усетят, че няма по кого повече да стрелят. Оръжията замлъкнаха, като плахо ехо им отвърнаха сподавените стонове на умиращите. Църквата се беше изпълнила със синкав дим, острата миризма на барут щипеше носовете на войниците. Дори смехът им угасна в мига, в който си дадоха сметка какво наистина са сторили. Озъртаха се из църквата, а Нахут разбра, че те едва сега оценяват истинските мащаби на извършеното клане. Все едно бяха застлали храма с килим от човешки трупове. Белите раса на монасите пъстрееха с червени петна, краката на убийците газеха в същинска вада от кръв, сред която плуваха блестящите като скъпоценни камъни, гилзи на патроните.

— Спрете огъня! — нареди Ного кой знае защо. — Пушки на рамо! Вдигайте товара! Веднага!

Гласът му отърси мнозина от съня, в който мислеха, че са попаднали. Войниците запретнаха ръкави и вдигнаха обвитите с гоблените от църквата светини. Кубинките им жвакаха жално в кръвта на убитите, червени пръски цапаха униформите им, краката им често се препъваха о нечий гръб или глава. На повечето започваше да им се гади от задушливата миризма на изгорял барут, от гледката на толкова много кръв, изкормени трупове и отсечени крайници.

Стигнаха вратата и с бавна крачка заслизаха по трите стъпала към най-външната зала. Нахут забеляза как дори по лицата на тези ветерани, свикнали на какви ли не ужасни сцени, се изписва облекчение, щом застанаха на изхода. Но за него самия преживяното беше твърде много. Дори и в най-черните си кошмари, не бе ставал свидетел на подобни ужасии.

Той се насочи към близката стена и се хвана за един от останалите гоблени да не падне; след болезнени напъни успя да изхвърли цялото съдържание на стомаха си. Когато се свести, в кидиста не беше останал никой, с изключение на един ранен монах, който пълзеше към него по пода. Гръбнакът му беше пречупен от куршум и парализираните му крака се влачеха безпомощно зад него. Подобно гигантски охлюв, умиращият оставяше лигава диря след себе си.

Нахут неволно изкрещя и бързо отстъпи далеч от ранения. В следващия миг му обърна гръб и хукна да се спасява вън от църквата. Излезе на терасата, надвиснала над Нил, и се залепи за опашката на войнишката колона. Скован от страх и ужас, дори не чу шума от хеликоптера, който щеше да го отнесе с перката си.

Готхолд фон Шилер стоеше на входа на сглобяемата къщичка тип „Куонсет“, а Уте Кемпер почтително се беше отдръпнала на крачка зад него. Пилотът на джет рейнджъра се беше обадил по радиостанцията и всички в базата стояха в очакване на скъпоценния товар. Хеликоптерът надвисна над площадката за кацане и вдигна облаци прах из цялата база. Понеже и стелата, и ковчегът се бяха оказали твърде големи, за да бъдат прибрани в кабината, ги бяха вързали за шините за кацане, както си стояха обвити в гоблените. Щом машината се установи неподвижно на земята, Джейк Хелм и бригада от десетина работници в комбинезони го наобиколиха и се заеха с бързото отвързване на ценните находки. Групата подхвана тежкия обелиск на рамо и го понесе към бунгалото, където го чакаха. Хелм се въртеше край тях и им даваше нарежданията си.

В средата на залата за конференции специално бяха разчистили място, избутвайки дългата маса до стената. Изключително предпазливо носачите поставиха стелата на пода и след няколко минути се появиха отново, понесли дървения ковчег на Танус, господаря Хараб.

След като си свършиха работата, Хелм изпъди хората от базата и веднага заключи след тях. В къщата останаха само четирима: Нахут и Хелм клекнаха пред стелата, готови веднага да махнат гоблените. Фон Шилер стоеше в единия й край, а Уте му правеше компания.

— Да започваме ли? — попита Хелм, без да сваля предания си поглед от лицето на Фон Шилер.

— Да, но много внимателно — предупреди го немецът. — Да не вземете накрая да повредите нещо.

Лицето му беше пребледняло от напрежение, челото му обилно се потеше. Уте го гледаше с майчинска загриженост, но той бе забравил за съществуването й. Погледът му не можеше нито за миг да се откъсне от предмета, който бяха положили в краката му.

Хелм извади джобното си ножче и сряза въжетата. При всяко движение на помощника му пулсът на Фон Шилер се ускоряваше и той започна да се задъхва като човек на прага на физическо изтощение.

— Точно така трябва — каза без нужда Фон Шилер.

Уте Кемпер внимателно го наблюдаваше. Любовникът й винаги изпадаше в подобни състояния, когато към колекцията се прибавеше някоя нова придобивка. Човек би казал, че всеки момент ще припадне или ще получи сърдечен удар, но тя отдавна го познаваше и се беше уверила, че е здрав като вол.

Хелм застана пред горния край на стелата и грижливо изряза малка цепнатина в плата. Вмъкна ножчето си в процепа и го прокара към отсрещния край на обелиска, все едно дърпаше цип на яке. Ножчето му беше остро като бръснач и платът безпроблемно се разцепи на две, за да разкрие изцяло гравирания камък под него.