Седмият папирус

Докато подчинените му вадеха придобивките от дървения амбалаж, Фон Шилер отиде в частните си покои в северната кула на замъка. Изкъпа се и се зае с леката закуска, която китайският готвач вече му беше приготвил. Нахрани се и отиде в спалнята на жена си. Съпругата му се стори по-болнава от последния път, когато се бяха видели. Косата й беше съвсем побеляла, лицето й — изпито и жълтеникаво. Той отпрати сестрата в коридора и нежно целуна челото на Ингемар. Ракът продължаваше да разяжда плътта й, но все пак тя си оставаше майка на двамата му синове и той не можеше току-тъй да престане да я обича.

Прекара един час в компанията й, след това се прибра в собствената си стая и поспа четири часа. Вече бе човек на възраст и дори уморен, не се нуждаеше от повече сън. До средата на следобеда остана в кабинета си, където заедно с Уте и още две секретарки се занимаваха с делови въпроси, сетне икономът му се обади по вътрешния телефон и му съобщи, че всичко в подземието е готово.

Фон Шилер и Уте се качиха заедно на асансьора. Долу ги посрещнаха хер Репер и Нахут. Само един поглед беше достатъчен на Фон Шилер да разбере, че и двамата умират от вълнение и чакат мига, в който да го залеят с новини.

— Готови ли са рентгеновите снимки? — попита той, вървейки с бърза крачка към подземното хранилище.

— Техниците вече си свършиха работата — увери го Репер. — Снимките са излезли чудесно. Плаките са забележителни!

Понеже местната клиника зависеше изцяло от финансовото благоразположение на Фон Шилер, всяка негова молба до лекарите се превръщаше в заповед. Без да задава въпроси, директорът на болницата беше пратил в замъка най-модерната рентгенова екипировка, с която разполагаше, заедно с двама техници да фотографират мумията на господаря Хараб и с главната радиоложка, която да разчете снимките.

Репер пъхна пластмасовия си пропуск в процепа на стоманената врата и пневматичното устройство безшумно я отвори. Всички се дръпнаха встрани, за да пуснат Фон Шилер да влезе пръв. Той се спря на входа и бавно огледа цялата галерия. Всеки божи ден удоволствието от поредната среща със съкровищата под земята не само не намаляваше, но се увеличаваше все повече.

За стени на подземната галерия служеха два метра дебели плоскости от як железобетон, помещенията се охраняваха с най-последните открития на електрониката. Но човек мислеше за съвсем различни неща, когато попаднеше на това вълшебно място. Главната изложбена зала беше подредена и украсена от един от най-известните дизайнери по интериор в цяла Европа. Преобладаваше синият цвят. Всеки експонат от колекцията стоеше затворен в самостоятелна витрина и разположен под такъв ъгъл, че зрителят да улавя цялата му прелест.

Човешкото око не можеше да побере толкова много блясък едновременно. Накъдето и да се обърнеше, посетителят имаше пред себе си всевъзможни изделия от злато и скъпоценни камъни. Бижутата бяха положени върху кадифени възглавнички в тъмносиньо, дискретната светлина на прожекторите огряваше лъскавите повърхности на алабастъра и полускъпоценните камъни, фосфоресциращите светове на слоновата кост и обсидиана. В колекцията имаше поне няколко великолепни статуетки. Целият пантеон на древните египтяни беше събран на едно място: Тот и Анубис, Хапи и Сет, както и славната троица на Озирис, Изида и Хор. Зрителят оставаше омагьосан от непроницаемите им, хипнотизиращи погледи, които не изпускаха нито един негов жест.

В самия център на залата, на временен подиум стоеше най-новата, най-забележителна придобивка на галерията — високият, изящен в леките си пропорции обелиск — каменното завещание на Таита. Фон Шилер се спря за миг пред находката и нежно, по бащински, погали гладката й повърхност. После й обърна гръб и отиде в съседното помещение.

Върху двойка дървени подпори беше положен ковчегът на Танус, господаря Хараб. Облечена в бялата си престилка, радиоложката крачеше напред-назад пред светещия бял екран със закачени по него рентгенови плаки. Фон Шилер се насочи право към тях и внимателно впери поглед в контрастните изображения. Освен силуета на самия ковчег, твърде ясно се открояваше легнала човешка фигура с ръце, кръстосани пред гърдите. Картината силно напомняше надгробните каменни скулптури на рицари християни, погребани на територията на средновековна катедрала.

— Какво ще ми кажете за покойника? — попита Фон Шилер, без дори да погледне към жената.