Седмият папирус

И за да не изглежда голословен, министърът бръкна във вътрешния си джоб, откъдето извади някакъв плик. Почтително го подаде на Никълъс.

— Това е банков ордер, издаден от Централната египетска банка. Не може да бъде иззет и е платим навсякъде по света. Сумата му възлиза на 250 000 лири стерлинги.

— Много щедро от ваша страна, ваше превъзходителство. — Никълъс дори не пожела да прикрие иронията си, прибирайки чека в джоба на ризата си. — Предполагам, че дължа това единствено на доктор Ал Сима?

— Разбира се — поклони се Абу Син в нейна посока. — Роян има изключително високо мнение за вас.

— Дали? — промърмори под носа си той и продължи да се взира с безизразния си поглед в лицето й.

— Има обаче още една награда за вас и тя е по идея лично на президента на републиката.

Абу Син щракна с пръсти и един от секретарите му пристъпи напред с малка кожена кутийка в ръце. Отвори я и я подаде на министъра.

В кутийката, върху червено кадифе, лежеше великолепен орден. Представляваше звезда, инкрустирана с перли и малки, четвъртити диаманти. В центъра на звездата стоеше златен лъв.

Абу Син извади звездата от кутията и застана пред Никълъс.

— Награждаваме ви с орден „Велик лъв“ на Египет, първа степен — обяви той на всеослушание и окачи алената панделка около врата му. Звездата изглеждаше не на място върху мръсната риза на Никълъс, променила хиляда пъти цвета си от пот, прах и речна кал.

Най-накрая министърът се отдръпна встрани и даде знак на армейския полковник, който през цялото време бе стоял мирно пред рампата. За секунди цял отряд от униформени мъже се качи в самолета. Изглежда войниците бяха получили заповедите си предварително, защото нито за миг не се суетиха. Най-напред вдигнаха от земята носилките с ранените етиопски партизани.

— Радвам се, че пилотът ви има съобразителността да ни съобщи по радиото за ранените пътници. Бъдете уверени, че те ще получат всички необходими медицински грижи — обеща Аталан Абу Син, докато ранените биваха откарвани в чакащата линейка.

Войниците скоро се върнаха обратно в самолета и започнаха да изнасят металните сандъци по рампата. Всеки от тях бе качен на полагащото му се място в камиона. Само за десет минути Голямата Доли беше опразнена. Върху натоварения камион беше хвърлено дебело брезентово платнище, вързано с няколко здрави въжета. Ескортът от въоръжените мотоциклетисти се строи около машината и те пуснаха сирените си, за да я изведат от летището.

— Е, сър Никълъс — подаде любезно ръка за сбогуване Абу Син. Англичанинът си придаде израз на душевно примирение и силно я стисна. — Съжалявам, че така ви отбих от пътя ви. Зная, че сигурно бързате да се приберете у дома, затова повече няма да ви задържам. Дали не бих могъл да ви услужа с нещо преди тръгване? Имате ли достатъчно гориво?

Никълъс погледна Джени, който вдигна рамене.

— Керосин си имаме, господине. Покорно благодаря.

Абу Син се обърна отново към Никълъс.

— Възнамеряваме да построим специална пристройка към музея в Луксор, в която да съхраняваме всички находки от гробницата на Мамос. Когато всичко бъде готово, ще получите лична покана от страна на президента Мубарак да присъствате в качеството си на почетен гост на церемонията по откриването. Доктор Ал Сима, за чието назначаване на поста директор на Отдела по антично изкуство съм сигурен, че вече сте научили, ще поеме всичко по уреждането на музея. Сигурен съм, че когато се върнете отново при нас, тя ще бъде щастлива заедно да обиколите донесената с толкова усилия сбирка.

И накрая се поклони към Сапьора и двамата пилоти.

— Господ да ви пази — рече им той и слезе от самолета.

Роян понечи да го последва, но Никълъс тихо я повика:

— Роян!

Тя застина на мястото си и с видимо нежелание се обърна назад. За пръв път, откакто започна разговорът с министъра, очите й се срещнаха с тези на Никълъс.

— Не го заслужавах — каза й на прощаване той и с известна емоция забеляза в очите й сълзи.

С треперещи устни и сподавен глас тя му отвърна:

— Съжалявам, Ники, но ти все трябваше да разбереш, че не съм крадец. Всичко това принадлежи на Египет, не на теб или на мен.

— Значи всичко, което мислех, че съществува между нас, е било лъжа? — попита я направо.

— Не! — отрече Роян. — Аз…

И млъкна, без да е довършила изречението си. Хукна надолу по рампата и излезе на ярката слънчева светлина. Шофьорът на лимузината я чакаше пред отворената задна врата. Без да погледне повече назад, жената се шмугна на седалката до Абу Син и кадилакът тържествено се насочи към портата.

— Я да се махаме по-скоро оттук, преди тези да са си наумили друго — предложи Джени.

— Каква прекрасна идея! — съгласи се мрачно Никълъс.

Излитайки отново в открито небе, от контролната кула им осигуриха директна линия на север към Средиземно море. И четиримата — Джени, Фред, Даниъл и Никълъс стояха заедно в тясната пилотска кабина и наблюдаваха безучастно дългата зеленикава змия, която си пробиваше път през пустинята оттатък дясното крило на самолета.

Докато летяха над Египет, почти никой не проговори. Само по едно време Джени тихичко отбеляза: