Седмият папирус

— Събрах дружина от осем приятели от Сандхърст и посветихме коледната си ваканция на изпълнението на плана ми. Опитът завърши с пълно фиаско. Успяхме да издържим само два дни в бързеите на реката. Проломът е най-ужасното място на земята, за което съм чувал. Почти два пъти по-дълбоко от Големия каньон на Колорадо в Аризона. Още не бяхме изминали тридесет километра, а каяците ни за малко да станат на трески. Трябваше да оставим цялата си екипировка край реката и да се измъкнем с катерене обратно до по-цивилизовано място.

За момент Никълъс се умисли, сякаш се беше сетил за нещо по-сериозно.

— Загубих двама души от експедицията. Боби Палмър се удави, а Тим Маршал падна от скалите. Наложи се дори да оставим телата им на произвола на съдбата. И до ден-днешен са си останали там някъде. Трябваше аз да съобщя на родителите им… — спря се той насред изречението си, сякаш болезнените мигове бяха възкръснали пред очите му.

— Някой изобщо успял ли е да мине по вода през проломите на Сини Нил? — заинтересува се Роян, за да отвлече мисълта му.

— Да, аз самият се върнах няколко години по-късно. Но този път не като водач, а като редови участник в официална експедиция на британските въоръжени сили. Нужни бяха обединените сили на флотата, сухопътните и въздушните войски на Британската империя, за да може мечтата ми да се превърне в реалност.

Роян повече не можеше да крие откровеното си възхищение от човек, който наистина бе изкачил река Абай. Сигурно самият пръст на съдбата я беше довел точно при него. Дураид беше познал. Едва ли на света щеше да се намери по-подходящ изпълнител за плана, който бяха кроили двамата.

— Значи знаете по-добре от всеки друг какво представлява дефилето на Сини Нил. Ще се опитам най-общо да нахвърля съдържанието на седмия свитък така, както е излязло изпод ръката на Таита. За нещастие тъкмо тази част от ръкописа се беше повредила най-силно от времето и двамата с Дураид се видяхме принудени да правим заключенията си само по оцелелите откъслеци, вие ще трябва да ми кажете доколко това, което сме успели да разчетем, се покрива със собствените ви наблюдения на областта.

— Давайте! — подкани я Никълъс.

— Таита описва западния склон на етиопските планини кажи-речи по същия начин, по който и вие ги описахте: като отвесна стена, от която изведнъж изскача реката. Били принудени да изоставят колесниците си, които не можели да продължат по стръмните и насечени брегове. Продължили напред пеша, водейки конете за поводите. Скоро пътеките през дефилето станали толкова тесни и стръмни, че няколко от животните се прекатурили в пропастта и се издавили в дълбоките води. Това обаче не разколебало ни най-малко хората и те продължили с решителна крачка напред, слушайки единствено заповедите на принц Мемнон.

— Пред очите ми са. Наистина страховито място.

— По-нататък Таита описва няколко препятствия, които нарича „стъпала“. Двамата с Дураид така и не можахме да установим със сигурност кои са тези препятствия. Поради липса на друго, решихме, че става дума за речни прагове.

— Такива има колкото си искате по протежението на дефилето — съгласи се Никълъс.

— Това е най-важното в документа. Таита пише, че след двадесет дни вървене нагоре по течението на реката стигнали „второто стъпало“. Там принцът имал съновидение. Покойният му баща му се явил през нощта и посочил мястото, където били отседнали, за място на бъдещата си гробница. Според Таита те не продължили по-нататък. Ако можем да определим какво е това препятствие, което ги е спряло, ще можем и да придобием сравнително точна представа колко навътре в пролома са успели да стигнат.

— Което означава, че преди да продължим с догадките си, ще са ни нужни карти, спътникови снимки на планините, а и няма да е зле аз да прегледам дневника и бележките си от пътуването — рече Никълъс. — Винаги съм се стремил да подновявам справочните фондове на библиотеката си, затова в музея държа и съвсем нови издания на карти и спътникови снимки. Ако разполагаме с каквото ни е нужно, госпожа Стрийт ще знае как да ги открие начаса.

Той стана от стола си и мързеливо се протегна.

— Ще изровя дневниците си тази вечер и ще ги прегледам подробно. Миналия век прадядо ми е ловувал из етиопските планини и със сигурност е прекосявал Сини Нил близо до Дебра Маркос някъде през деветдесетте. Ще извадя и неговите спомени. Пазим ги в семейния архив. Нищо чудно старецът да е записал сведения, които да ни свършат работа.

Никълъс изпрати Роян до паркинга при стария зелен „Ленд Роувър“, но едва когато тя запали мотора, й каза вместо сбогуване:

— Все още мисля, че ще е по-добре да останете в имението. До Брандсбъри има час и половина път с кола — в двете посоки са нужни три часа, които ще губите всеки ден в разкарване дотук и обратно. Имаме доста работа, преди дори да мислим за експедиция в Африка.

— Ами какво ще си помислят хората? — попита Роян и отпусна ръчната спирачка.

— Никога не ме е било грижа за мнението на хората — подвикна й той отдалеч. — Кога ще се видим утре?