Седмият папирус

— Ще трябва първо да се отбия при доктора си в Йорк. Ще вади конците от ръката ми. Няма да мога да дойда по-рано от единадесет — подаде Роян глава навън, за да му отговори.

От вятъра тъмните й коси се развяха пред лицето й. В мечтите си Никълъс винаги беше с чернокоси жени. Розалинд също бе притежавала това тайнствено ориенталско излъчване. Почувства се гузен, задето прави подобно сравнение, но пък веднъж запознал се с Роян, човек трудно можеше да я отпъди от мислите си.

Всъщност тя беше първата жена, привлякла вниманието му, откакто Розалинд си беше отишла. Най-много го привличаше смесената й кръв. Роян бе достатъчно екзотична, за да възбуди интереса му към Изтока и достатъчно англичанка, за да говорят на родния му език и да разбира чувството му за хумор. Образована, тя разбираше от нещата, които най-много го интересуваха, а и беше духовита. Обикновено източните жени биваха учени от малки да мълчат и да стоят в сянката на мъжете, но тази определено се различаваше от тях.

Джорджина се беше обадила на личния си лекар в Йорк, за да уреди час на дъщеря си за изваждането на конците. Двете закусиха в къщата в Брандсбъри, след което Джорджина се качи зад волана, Роян седна до нея, а Маджик се настани между двете.

Още щом свърнаха по главната улица в селото, Роян забеляза голям камион „МАН“ паркиран пред пощата, но скоро забрави за него.

Озоваха се на шосето, над което плуваха облаци мъгла, ограничаващи на места видимостта до не повече от тридесет метра. За Джорджина това обаче не беше причина да намали скоростта. Ленд роувърът полетя по асфалта, колкото му стигаха силите, цвилейки жално със спирачките на всеки завой, а Роян си помисли с известно облекчение колко е хубаво колата ти да не вдига повече от сто километра в час.

По едно време се обърна назад, за да види колко път са изминали, и забеляза камиона да хвърчи по шосето на известно разстояние зад тях. Само кабината се показваше над облака мъгла и машината приличаше на подводница, подала се изпод повърхността на водата. В следващия миг мъглата погълна всичко, а тя се обърна напред, за да чуе какво й говори майка й.

— Това правителство е цял отбор от некомпетентни профани — разправяше Джорджина, присвивайки очи поради дима от цигарата си. Държеше волана с една ръка, а с другата небрежно галеше провисналото като парче копринен плат ухо на Маджик. — Нямам нищо против министрите да си клатят краката и да не ги е еня за държавните дела, но когато започнат да се занимават с пенсията ми, ей тогава наистина ме вбесяват.

Единствените доходи, на които разчиташе майката на Роян, идваха от пенсията й на бивш служител в дипломатическите служби, а тя беше по-скоро скромна.

— Признай си, мамо, че още по-малко ще се зарадваш, ако на власт дойдат лейбъристите — подразни я Роян. Майка й открай време беше стълб на консервативната идея.

Джорджина се поколеба какво точно да отговори, но после реши, че и Мейджър, и лейбъристите са един дол дренки.

— Това, което искам да кажа е: върнете ни Маги.

Роян се извъртя на седалката си и отново погледна през мръсното задно стъкло. Камионът продължаваше да ги следва по петите. Тъмният му силует едва-едва се забелязваше през мъглата, а и синкавият дим, който излизаше от ауспуха на колата, им създаваше усещането, че тя се е превърнала в реактивен самолет. Досега звярът кротко се беше движил отзад, но ето че изведнъж увеличи скоростта и започна да ги настига.

— Мисля, че иска да ни задмине — обърна се Роян към Джорджина.

Огромното туловище на камиона беше на някакви си шест-седем метра от задната броня на колата им. Върху решетката на радиатора стояха трите букви от хром — МАН, които вече се надвесваха заплашително над купето на роувъра. Заради покрива на колата Роян дори не можеше да види лицето на шофьора.

— Кой да ме задмине, кой просто да ме мине — жална се Джорджина. — Така е то, през целия ми живот — все едно и също. — И упорито остана в центъра на шосето.

Роян отново погледна назад и забеляза, че камионът се е приближил още повече. От него през задното стъкло не се виждаше нищо друго. Шофьорът превключи скоростта и заплашително изрева с двигателя.

— По-добре се откажи. Вижда се, че се е разбързал.

— Нека чака — изсумтя Джорджина и загриза фаса в устата си. — Търпение му е майката. Тъй или иначе, не мога да го пусна точно тук. Всеки момент ще излезем на малкото каменно мостче. Познавам тази отсечка, все едно съм в банята вкъщи.

Прекъсна я обаче клаксонът на камиона, който за малко да ги оглуши. Маджик скочи на задната седалка и възмутено се разлая.

— Тъпо копеле — наруга го. — За кого се мисли? Я си запиши номера му, че да се оплача пред полицията в Йорк.

— Не се вижда от калта. Не съм сигурна, но регистрацията май е европейска. Германска най-вероятно.

Сякаш шофьорът чу какво се говори за него и леко намали, оставяйки дистанция от няколко метра между тях. Роян се извъртя на седалката в желанието си да го види що за човек е.

— Така е по-добре — отбеляза доволно Джорджина. — Щом ще се учим на маниери, да се учим — тя впери очи напред и отбеляза: — Ето го и моста…