Седмият папирус

Пътят вървеше право надолу по скалите. Ъгълът беше такъв, че при всяко пристъпване човек напрягаше едновременно всички мускули на бедрата и корема си, докато гърбът му се кривеше в опит да запази равновесие. В много участъци слизащите трябваше да се смъкват на четири крака, сякаш вървяха по стръмна стълба.

Изглеждаше невъзможно добичетата с техните тежки самари да ги последват в това слизане към нищото. След всяко от естествените стъпала, изсечени в камъка, мулетата се люшваха заплашително напред, зацепваха с предните си крака в твърдата земя и с бързи движения преместваха задниците си на същото ниво. Почиваха си за миг и продължаваха надолу. Пътеката беше толкова тясна, че товарите често стържеха по скалите, докато от обратната страна бездната лакомо протягаше ръце да ги поеме в смъртоносната си прегръдка.

Когато пътеката извиваше и поемаше под същия ъгъл в обратна посока, мулетата не можеха да завият отведнъж. Налагаше им се да пристъпват по няколко пъти напред-назад, докато се нагласят според посоката. Телата им лъхаха на пот от напрежението, а очите им се въртяха в ужас, сякаш още малко и щяха да изскочат. Водачите нито за миг не преставаха да ги ръчкат с камшиците и да им викат в ушите.

На места пътеката минаваше покрай скални игли и пирамиди, които образуваха със склона тесни седла. Разстоянието между двете стени на каменните порти бе толкова малко, че самарите не можеха да преминат, мулетата трябваше да бъдат разтоварвани, багажът се пренасяше от водачите им, след което самарите биваха връзвани отново от другата страна на препятствието.

— Гледайте! — извика смаяна Роян и посочи с пръст празното пространство пред себе си.

От дълбочината на пролома нагоре се издигаше черен лешояд. Птицата мина буквално на ръка разстояние от лицата им и едва не ги обърса с широко разтворените си криле. Грозновата, розова главица се извъртя в тяхна посока и непроницаемият поглед на черните й очи ги обходи един по един, преди лешоядът да се обърне на другата страна и да отлети. През цялото време нито веднъж не бе размахал крилете си.

— Използва нагорещения въздух ниско в долината, за да се издигне като балон — обясни Никълъс феномена на Роян. След което посочи някаква издатина в скалата, надвиснала над пропастта кажи-речи на същата височина, на която се намираше групата. — Едно от гнездата им. — Представляваше просто купчина разпръснати безразборно съчки, които едва се държаха на недостъпния корниз. Надолу камъкът беше оцветен в искрящо бяло от няколкото поколения дефекиращи птици, а дори от това почтително разстояние до носовете на хората ясно достигаше миризмата на разлагаща се животинска плът.

През целия ден групата продължаваше да следва тясната пътека из скалите, опитвайки се да се придържа, колкото се може по-далеч от пропастта. Вече наближаваше късен следобед, а те бяха едва на средата на пътя, когато дойде поредният завой и някъде в далечината напред се долови тътенът на водопада. Звукът постоянно се усилваше и, скоро след като се бе превърнал в оглушителен грохот, челото на колоната излезе зад поредната издатина и се оказа лице в лице с това чудо на природата.

От устрема на падащата вода се образуваше толкова силно въздушно течение, че всеки от групата посегна да се хване за някой ръб в скалите. Пяната безжалостно ги пръскаше и обливаше лицата им, но етиопският водач непоколебимо продължаваше напред по пътеката. В един момент на останалите започна да им се струва, че струите вода още малко и ще ги отнесат в бездната, чието дъно се виждаше на поне няколкостотин стъпки в краката им.

Изведнъж като по чудо водите се разтвориха пред тях и един след друг хора и животни се оказаха зад прозрачната им завеса. Намираха се в дълбока ниша, извайвана в продължение на милиони години в кремъка от неуморимото течение на водопада. Единствената светлина в това мрачно и влажно местенце идваше откъм водната завеса на входа. Мъхът по стените, влажният под на нишата и зеленикавото сияние, което идваше откъм водопада, караха пътниците да се чувстват като в някой приказен дворец под морските вълни.

— Тук ще прекараме нощта — обяви тържествено Борис, щастлив, че е успял да смае двамината си клиенти. За да ги убеди, че говори сериозно, посочи купчините дърва за огрев, оставени в дъното на пещерата. Над огнището камъкът беше почернял от сажди. — Мястото е било използвано в продължение на столетия от мулетарите, снабдяващи манастира.

Прибраха се навътре в пещерата и шумът от падащата вода се изгуби донякъде, превръщайки се в дълбок тътен, идващ дълбоко из недрата на скалата. Щом помощниците разпалиха огньовете, заслонът за през нощта се оказа не само топъл и уютен, но и изключително романтичен.