Седмият папирус

Никълъс имаше набито око за някои неща и затова сега, без да му мисли, избра най-удобното място в цялата пещера, намествайки се в дъното на малка ниша. Съвсем непринудено и Роян се настани до него, разстилайки спалния си чувал в съседство. И двамата бяха смазани от умора след безкрайното слизане по скалите, затова след вечеря се изтегнаха блажено един до друг в чувалите и замислено се загледаха в отраженията на пламъците по стените на пещерата.

— Само помисли! — прошепна Роян. — От утре ще вървим по стъпките на самия Таита.

— Да не говорим за стъпките на Богородица — усмихна се под мустак Никълъс.

— Ти си един ужасен циник — въздъхна. — И за капак на всичко, предполагам, че хъркаш.

— Предстои ти сама да се увериш — отговори й той, но тя със сигурност заспа много преди него.

Дишането й беше равно и тихо, той едва го чуваше на фона на падащите води. От доста време не му се беше случвало да лежи до красива жена. Когато реши, че Роян е потънала в дълбок сън, Никълъс се пресегна и я погали нежно по бузата.

— Приятни сънища, малката — прошепна той едва-едва. — Днес имаше тежък ден.

Така обикновено оставяше да спи в леглото малката си дъщеря.

Мулетарите се бяха събудили много преди зазоряване, затова целият керван бе готов за път още щом светлината стана достатъчна да осветява пътя в краката им. Когато слънчевите лъчи огряха горния край на кремъчните скали, пътниците все още се намираха достатъчно високо по склона, за да се радват на зрелищната гледка далеч в краката си. Двамата англичани не издържаха на изкушението, отместиха се встрани, за да не пречат и оставиха всички останали да ги задминат.

Никълъс си намери местенце да седне и разгъна сателитната снимка пред себе си. Като набелязаха по-високите върхове и най-отчетливите забележителности на областта, двамата започнаха да се оглеждат и да внасят известен порядък в пълния хаос от бездни и скали, който ги обграждаше.

— Оттук все още не можем да видим самата река — посочи Никълъс. — Коритото й се крие дълбоко в недрата на вътрешното дефиле. Трябва да застанем на самия ръб, за да я зърнем отгоре.

— Ако правилно сме установили сегашното си положение, реката би трябвало да прави два завоя във формата на подкова около онзи връх насреща.

— Да, а устието на Дандера се намира в онази посока, под скалите. — Никълъс започна да мери разстоянията на снимката с кокалчето на палеца си. — Около двадесет и пет километра оттук.

— По всичко изглежда, че през последните векове Дандера е променяла поне няколко пъти течението си. Само оттук виждам поне две долчинки, които изглеждат като пресъхнали речни корита — посочи Роян с пръст. — Там и там. И двете са погълнати от джунглата. — Личеше си, че действителността се оказва по-разочароваща от очакваното. — О, Никълъс, всичко е толкова объркано по тези места. Как бихме могли да се натъкнем на входа на каквато и да е гробница?

— Гробница ли? Каква гробница? — попита Борис, обладан от жив интерес. Беше се върнал специално заради тях. Заради безшумните му стъпки не го бяха усетили. — За какво говорите?

— Как за какво? — зачуди се Никълъс, без да се смущава ни най-малко от намесата в разговора им. — За гробницата на Свети Фруменций, естествено.

— Нали манастирът носи неговото име? — не по-малко безгрижно запита на свой ред Роян. В същото време бързо нави снимката.

— Да — отвърна Борис на руски, видимо разочарован. Явно му се искаше да става дума за нещо по-интересно. — Точно така, Свети Фруменций. Но никой няма да ви допусне до гробницата. Няма да ви пуснат дори във вътрешността на манастира. Само духовници имат право да влизат.

Той си свали шапката и зачеса късата, корава коса по темето си. Човек имаше усещането, че под ноктите му има не косми, а метални жички.

— Тази седмица е церемонията Тимкат, Благословията на Табот. Ще бъде вълнуващо преживяване, не се и съмнявам, че ще видите интересни неща. Но няма да ви пуснат до Светая Светих, още по-малко до гробницата. Досега не съм срещал бял човек, който да е бил удостоен с тази чест.

Борис присви очи и погледна към слънцето.

— Трябва да продължаваме. Разстоянията изглеждат малки, но ни чакат още два дни път до бреговете на Абай. Теренът там е много тежък. Дори прославените ловци на дик-дик ще видят затруднения с придвижването — засмя се той доволно на шегичката си и се спусна надолу по пътеката.

Колкото повече наближаваха долния край на скалите, толкова повече градусът на наклона намаляваше, стъпалата, които изграждаха пътеката, ставаха по-ниски и по-широки. Групата ускори крачка, но затова пък климатът наоколо започна да се сменя осезателно. Хладният, свеж планински бриз бе изместен от горещите, задушливи талази на екваториалния въздух. Джунглата започваше да дъха в краката им.

— Горещо! — отбеляза лаконично Роян, докато сгъваше ненужния вече вълнен шал.