Седмият папирус

Надяваше се, че ако си има работа край реката, дик-дик ще се покаже рано. Но не позна. Дойде обяд, а от животното нямаше и следа. Долината започна да се топи под палещите лъчи на слънцето. Далечният планински хоризонт, потънал в синкава омара, приличаше на натрошено синьо стъкло, а по скалистите зъбери танцуваха миражи, подобни на сребърните капчици вода, които трептяха по клоните и листата на храстите.

Жените отдавна се бяха уморили да говорят и дремеха на слънце. Цялата природа беше потънала в мълчание, сякаш и животните можеха да слънчасват. Само по едно време към небето литна див гълъб, който шумно се жалваше пред света:

— Жена ми е мъртва, децата ми са мъртви. Ох, горко ми! Ох, горко ми!

Никълъс също се улавяше, че го обзема дрямка. Главата му клюмваше на една страна, той изведнъж се сепваше, но след минута-две клепачите му се затваряха отново от само себе си. Намираше се на самата граница на съня, когато зад гърба му, някъде в гъсталака се дочу познато шумолене.

Шумът беше тих, почти недоловим, но не и за неговото ухо. Приличаше на нежно изщракване, което обаче изопна докрай нервите му и го накара да подскочи на мястото си, забравяйки напълно за съня. Пулсът му се ускори до неузнаваемост, в гърлото му заседна топка от страх. Някъде в шубрака невидим гост бе свалил предпазителя на автоматичното си оръжие. Сега му оставаше само да натисне спусъка, за да стреля.

С добре усвоен рефлекс Никълъс вдигна пушката от скута си и за стотни от секундата се претърколи на два пъти по земята, опитвайки се да прикрие с тяло двете легнали жени. В следващия момент прикладът на карабината беше опрял о рамото му, а дулото сочеше към мястото, откъдето се бе дочуло изщракването.

— Долу! — подшушна Никълъс на спътничките си. — Дръжте главите си ниско!

Пръстът му не слизаше от спусъка и макар че една ловна карабина трудно можеше да се мери с „Калашников“, беше решен, ако трябва, да отвърне на огъня. Погледът му веднага напипа целта и цевта се извъртя право към нея.

На двадесет крачки навътре в гората стоеше приклекнал непознат мъж, насочил бойното си оръжие към лицето на Никълъс. Беше черен и носеше изтъркано и прокъсано на места камуфлажно облекло, допълнено с безформена шапка от същия плат. На колана си носеше окачени мачете, няколко ръчни гранати, манерка с вода и всякакви други атрибути на партизанин шумкар.

„На ти теб, шуфта! — помисли си Никълъс. — Истински професионалист. По-добре внимавай с него.“

В същото време си каза, че ако негърът е искал да го застреля, отдавна да го е сторил.

Насочи мерника на карабината си на два-три сантиметра над дулото на автомата, откъдето го наблюдаваше свирепото дясно око на нападателя. Човекът добре осъзна, че сам е застанал на мушка и даде някаква кратка заповед на арабски.

— Салим, покрий жените! Ако мръдне, стреляй!

Никълъс чу нечие движение от едната си страна и мълниеносно извърна глава да види какво става. Периферното му зрение улови силуета на втори шуфта.

Вторият партизанин скоро се показа в цял ръст. Беше облечен по същия начин, но въоръжението му се състоеше от съветска лека картечница, която носеше под ръка. Лентата с патроните бе срязана наполовина, за да се пречка по-малко при бой в гората, затова пък около врата си човекът носеше овесени още няколко. Той пристъпи предпазливо напред, насочвайки оръжието си към двете жени. Никълъс знаеше, че с едно натискане на спусъка онзи щеше да ги превърне на кайма.

Сред шубрака се разнесе шумът от други стъпки, които започваха да го обграждат. Никълъс започна да си дава сметка, че партизаните надали са само двама. Имаше работа с цяла дружина. Можеше и да гръмне единия, но на Роян и Тесай им се пишеше лошо. А и неговият ред щеше да дойде скоро след това.

Бавно и с желание да го видят отдалеч той свали дулото на карабината си и го насочи право към земята. След това остави оръжието и вдигна високо ръце.

— Вдигнете и вие ръце — подкани жените до себе си. — Ще правите каквото ви кажат.

Водачът на партизаните видя, че хората срещу него се предават, затова се изправи в цял ръст и даде ново нареждане, пак на арабски.

— Вземи пушката и чантата.

— Ние сме британски поданици — представи се набързо Никълъс. Пролича си, че арабският му учудва партизанина. — Ние сме обикновени туристи. Не сме военни, нямаме нищо общо с правителството.

— Тихо. Затваряй си устата! — сряза го другият и даде знак на останалите да се покажат.

Никълъс ги преброи: общо петима. Нищо чудно да имаше и други, останали назад. Докато наближаваха пленниците, доказаха, че си разбират от занаята. Подреждаха се така, че никой да не застане по погрешка в полето на чуждия автомат, и в същото време не оставяха никакъв шанс на тримата да избягат. Щом стигнаха до тях, набързо ги претърсиха за още оръжие, сетне ги наобиколиха и ги изтикаха на пътеката.

— Къде ни водите? — попита Никълъс.

— Без въпроси! — ръгна го негърът с дулото на автомата в гърба и едва не го събори на земята.

— Спокойно, деца — обърна се Никълъс на английски към спътничките си. — Нищо лошо не сме сторили.