Седмият папирус

От двете страни на вратата, от тавана до пода се спускаха дълги бродирани гоблени, които представяха сцени от живота на Свети Фруменций. На единия светецът държеше проповед пред коленичилия народ; в едната си ръка държеше Библия, с другата раздаваше благословия. На другия гоблен светецът покръстваше някакъв император. Владетелят носеше висока златна корона, подобна на тази на Яли Хора, около главата на светеца сияеше ореол. Лицето му беше бяло, това на императора — черно.

„Дали отговаря на политическата реалност?“, замисли се с известна ирония Никълъс.

— Кое ти се струва толкова забавно? — прекъсна го Роян. — Да не би вече да си измислил начин да влезем?

— Не, мислех си какво ли ни чака за вечеря. Да вървим!

На вечерята Борис изглеждаше в прекрасно здраве, все едно нищо сериозно не му се беше случило предната нощ. Дори се оказа, че през деня е нарамил пушката и е гръмнал няколко зелени гълъба. Тесай вече ги беше накиснала в саламура и сега ги печеше на жар.

— Кажи ми, англичанино, как мина ловът днес? Нападна ли ви смъртоносният ивичест дик-дик? Ха… — и прихна да се смее.

— Твоите търсачи дали не са попаднали на нещо интересно — направи се на недочул Никълъс.

— Да! Да! Открили са и куду, и храстна антилопа, и бивол. Сблъскали са се и с дик-дик, но без райета. Съжалявам, без райета.

Роян се наведе напред и понечи да каже нещо, но Никълъс поклати глава и я спря. Тя си затвори послушно устата и заби поглед в чинията, където я чакаше апетитната мръвка.

— Утре не ни трябва компания — рече й спокойно Никълъс на арабски. — Ако той разбере, че животното съществува, ще настоява да ни придружи.

— Майка ти не те ли е учила на обноски, англичанино? Не е прилично да се говори на език, който околните не разбират. По-добре си налей водка.

— Подарявам ти своя дял от шишето — щедро му предложи Никълъс. — Никога не съм твърдял, че мога да се съревновавам с теб.

През останалата част от вечерята Тесай упорито отговаряше с по една-две думи на всички въпроси, които Роян от любезност й отправяше. Изражението й издаваше тежко душевно крушение. Нито веднъж не погледна към мъжа си дори когато той надвикваше всички и се опитваше да привлече внимание с простащината си. Щом свършиха с яденето, другите се оттеглиха, а Борис остана край огъня. Руснакът си беше осигурил компанията на нова бутилка водка на масата пред себе си.

— Като го гледам как лочи, нищо чудно пак да го спасявам — подхвърли Никълъс, докато се прибираха по колибите си.

— Тесай е прекарала целия ден с него в лагера. Пак са се карали. Твърди, че щом се приберат обратно в Адис Абеба, със сигурност щяла да го напусне. Не можела повече да търпи подобно отношение.

— Това, което най-много ме учудва, е, че изобщо се е захванала с животно като Борис. Тя е привлекателна жена. Сигурно е имала избор.

— Някои жени изпитват привличане именно към животни — вдигна рамене Роян. — Предполагам, че им харесва да се усещат в опасност. Тъй или иначе, Тесай попита дали не може да дойде утре с нас. Не й се щяло да прекарва още един цял ден насаме с мъжа си. Мисля, че през последните дни опасността е надхвърлила критичната си точка и тя наистина се страхува. Според нея за пръв път се хвърлял да пие толкова много.

— Тогава й кажи да ни придружи — примири се със съдбата Никълъс. — Колкото повече сме, толкова по-забавно ще бъде. Може би ще успеем само с численото си превъзходство да сплашим дик-дик до смърт. Хем няма да хабя патрони.

Още беше тъмно, когато на другата сутрин тримата напуснаха лагера. От Борис нямаше ни следа и когато Никълъс се заинтересува как се чувства водачът му, Тесай непринудено отговори:

— След като си легнахте, той остана цяла нощ при огъня, за да доизпие бутилката. Едва ли ще си покаже носа преди обяд. Няма да му липсвам.

Никълъс отново метна пушка на рамо и поведе жените през скали и гори с надеждата да не сбърка пътя, който Тамре му показа предния ден. Докато вървяха, двете жени не престанаха да си говорят. Роян обясняваше разпалено на приятелката си как двамата с Никълъс били видели с очите си ивичест дик-дик и какво щяло да се случи.

Слънцето беше високо в небето, когато ловците се появиха повторно на брега на реката. Седнаха на разчистеното място под дървото и зачакаха дик-дик да се появи отново.

— И как ще прибереш трупа на бедното животно, ако успееш да го гръмнеш? — заинтересува се Роян.

— Имам грижата — успокои я Никълъс. — Говорих с главния помощник. Ако чуе изстрели, ще ми донесе въжета, с които да се прехвърля на другия бряг.

— На мен не би ми се щяло да си пробвам късмета там долу — погледна наплашено към вира Тесай.

— Освен на всякакви глупости, в армията те учат и на полезни неща — похвали се Никълъс и блажено се облегна на дървото, без да изпуска нито за миг спусъка на оръжието си.

Жените се излегнаха близо до него и продължиха тихо да разговарят. Едва ли гласовете им се чуваха до отсрещния бряг на пролома, затова и Никълъс не се опитваше да им пречи.