СЕНКИТЕ

- Ами тук долу е доста хладно. Един халат ще ми дойде добре, но не искам да ви затруднявам.

- Няма проблем. Ще кача нещата ти в твоята стая и ще ти донеса нощница и един халат. А през това време... Блей, искаш ли да й предложиш вената си?

Вместо отговор, китката на боеца изникна пред лицето й.

И в този миг Лейла почувства непреодолим порив да им каже. Да си признае. Да изтрие напрежението от предишната година, каквито и да бъдат последствията. Искаше да се освободи от ужасния товар, който тегнеше отгоре й. Ужасяваше я. Съблазняваше я.

Несъмнено това щеше да подобри шансовете й да износи малките си без усложнения - колкото по-малко стрес в живота на една бременна жена, толкова по-добре, нали? А сега на риск бяха изложени още два живота освен нейния.

- Лейла?

Тя преглътна мъчително. Вдигна очи към двамата мъже, които стояха до леглото й със загрижени лица. Не искаше да предаде единственото семейство, което бе имала някога. Пък и ако им кажеше за Кор, те биха могли да направят имението по-сигурно. Или да се преместят другаде. Или...

Лейла се прокашля и стисна завивките, сякаш се носеше в кола, която всеки момент щеше да направи рязък завой, и те бяха единственото, за което можеше да се залови.

- Слушайте, трябва да...

Не довърши и Куин побърза да се намеси:

- Трябва да се нахраниш. Ето от какво имаш нужда.

Сякаш го бяха чули, вампирските й зъби начаса се издължиха и тя си даде сметка, че наистина се нуждае от нечия вена.

И не, не можеше да им каже. Просто... нямаше смисъл. От тази ситуация нямаше добър изход. Щяха да я намразят, задето бе изложила себе си и бременността си на опасност, а Кор все така щеше да знае къде живеят, защото братята никога нямаше да напуснат имението. Това бе техният дом и щяха да го отбраняват, когато Кор ги нападнеше, след като тя престанеше да се вижда с него. Щеше да има убити. Хора, които обичаше.

По дяволите.

- Благодаря ти - каза тя дрезгаво на Блей.

- Всичко, от което имаш нужда - отвърна той, приглаждайки косата й.

Лейла се опита да забие зъби възможно най-внимателно, ала Блей дори не трепна. Но разбира се, когато двамата с Куин правеха любов, той несъмнено бе свикнал с много по-груби ухапвания.

Докато тя отпиваше първите глътки от течността, която щеше да даде на тялото й онова, от което се нуждаеше и което можеше да получи единствено от някой мъж от своята раса, Куин се приближи до стола в ъгъла, върху който бяха оставени дрехите й, и ги опипа, сякаш търсеше нещо. Миг по-късно разноцветните му очи се обърнаха към нея, а тялото му застина.

Лейла сведе поглед, преструвайки се, че е погълната от онова, което правеше. Нямаше представа какво бе открил, нито защо я гледаше по този начин. Ала като се имаше предвид животът й, тя имаше много за криене.

* * *

- Кога трябваше да отидеш?

При тези думи на Трез Селена насочи цялото си внимание към купичката с топла овесена каша, която той току-що й беше приготвил. Тъй като отдавна беше съмнало, всички догени се бяха оттеглили, за да си починат, така че двамата с Трез бяха сами в огромната кухня, седнали един до друг на дъбовата маса.

- Селена, кога си на преглед?

Защо не си беше държала езика зад зъбите? Само преди две секунди те се наслаждаваха на прекрасната каша с потоци от гъста сметана и поляни от кафява захар, сгрявани от онова, което бяха правили под душа, спокойни и отпуснати.

А сега? Нищо такова.

- Щом се събудя.

Трез погледна телефона си.

- Добре, това е добре. Сега е около осем часът, така че дори да си довършим закуската, пак можем да пристигнем горе-долу навреме.

- Не искам да ходя. - Усети как той прикова поглед в нея. -Не искам. Изобщо не изгарям от желание пак да се върна там.

- Доктор Джейн каза, че трябва да направим рентгенови снимки на ставите ти, за да следим...

- Е, аз пък не искам. - Хапката, която пъхна в устата си, нямаше никакъв вкус. - Съжалявам, но сега съм добре. Не искам да ходя там, за да ме ръчкат и бодат отново.

Не искаше да отиде, защото тези мигове сега бяха хубавата част и тя нямаше представа колко дълго ще продължат. При положение че никой не бе в състояние да спре случващото се, защо да си губят времето...

- За мен ще означава много, ако отидеш да се видиш с Джейн.

Селена вдигна очи. Трез се взираше в прозореца зад нея, въпреки че капаците бяха затворени и през тях не се виждаше нищо. Очите му бяха измъчени. Сякаш знаеше, че тя няма да отиде в клиниката и че той е безсилен да направи каквото и да било.

- Знаеш ли от какво най-много се боя? - чу се да казва.

Лицето му се обърна към нейното.

- От какво?

Тя разбърка овесената си каша. Лапна нова хапка, която усети единствено като нещо топло.

- Боя се да не се озова в плен.

- Какво искаш да кажеш?