СЕНКИТЕ

- Не искам да бъда хваната в капан тук - задавено каза тя, а после докосна гърдите, ръцете, бедрата си под масата. - В тялото си. Боя се от пристъпите. Аз съм жива, тук вътре, хваната като в капан, и... когато то се случи, ми е трудно да виждам и да чувам, но все пак си давам сметка какво се случва. Разбрах, когато ти дойде за мен. То промени всичко. Когато ти беше с мен, не се чувствах... чак толкова окована.

Трез не отговори и тя го погледна. Отново бе приковал очи в прозорците, през които не се виждаше нищо от деня отвън, дали бе облачно, или слънчево, дали валеше дъжд, или пък вятърът гонеше есенните листа по кафявата трева.

- Трез?

- Извинявай. - Той тръсна глава. - Извинявай, отнесох се за миг.

Завъртя стола си и подпря крака върху пречките на нейния. След това улови свободната й ръка и я положи върху дланта си.

- Имаш най-красивите ръце, които съм виждал - промълви той.

Селена се засмя.

- Подозирам, че си пристрастен, но ще приема комплимента.

Трез се намръщи, веждите му се сбърчиха.

- Мога да си представя как... - Пое си дъх, бавно и продължително, а после го изпусна. - Не мога да си представя нищо по-ужасяващо от това, да бъдеш уловен като в капан в място, от което не можеш да избягаш, а когато този капан е собственото ти тяло? Това е невъобразимо. Съсипващо.

- Да.

След тези думи се възцари дълго мълчание. Трез седеше пред изстиващата си овесена каша, без да я докосва, а Селена си играеше със своята, оформяйки S-образни фигурки с лъжицата си.

Спорът им се разиграваше безмълвно във въздуха между тях; неговото моля-те-отиди-за-собственото-ти-добро воюваше с нейното не-и-докато-не-е-абсолютно-наложително. Нямаше причина да изричат думите на глас. Тя нямаше да отстъпи. Което означаваше, че единственото, което му оставаше, бе да я метне през рамо като някой пещерен човек и да я отнесе насила в тренировъчния център.

Когато не можеше да издържа повече, Селена промени темата:

- Понякога се чудя... - Тя сви рамене. - Искам да кажа, ами ако всички лъжат за смъртта? Ами ако Небитието не съществува и вместо това оставаш прикован в тялото си завинаги, в съзнание, ала неспособен да помръднеш?

Страхотно. Беше искала да разведри настроението.

Добър опит.

- Е, телата... - Той се прокашля. - Ами те се разлагат.

- Имаш право.

- Макар че, ако ще говорим за задгробни кошмари, аз пък се тревожа за зомби апокалипсиса. - Взе лъжицата си и без да пуска свободната й ръка, се зае с овесената си каша. - Би било отвратително. Ритваш камбаната, а после започваш да бродиш из света и овоняваш всичко, като през цялото време си на диета без въглехидрати... до безкрай.

Селена вдигна лъжицата си, за да го прекъсне.

- Задръж за малко... в такъв случай ще бъдеш просто гладен, нали така? И ако откриеш хора, които да изядеш, ами тогава животът като зомби всъщност никак няма да е лош.

- Не и ако долната половина на лицето ти окапе. Как ще се храниш без челюст? Тогава ще си гладен и неспособен да направиш каквото и да било по въпроса. Истинска гадост.

- Сламки.

- Какво?

- Просто имаш нужда от сламки.

- Трудно е да прекараш бедрена кост през сламка.

- И блендер. Сламки и блендер. И си готов.

Трез отметна глава назад и се разсмя толкова гръмогласно, че бе истинско чудо как не събуди половината къща.

- Господи, това е върхът. - Приведе се към нея и я целуна. -Направо върхът.

И ето че Селена също се усмихваше толкова широко, че бузите я заболяха.

- Направо върхът. На това ли му казват черен хумор?

- Аха. Особено ако продължим в същия дух. - Трез отново стана сериозен. - Е, добре, не е нужно да ходиш.

- Къде? На бесилото⁹? Това е истинско облекчение.

- При Джейн. Ако не искаш да ходиш, няма да те карам насила.

Селена изпусна шумно дъха си.

- Благодаря ти. Наистина го оценявам.

- Не ми благодари. Не съм аз този, който решава. А ти. - Той прокара лъжицата си по вътрешността на купата. - Смятам, че именно ти трябва да имаш думата за всеки аспект от живота си и най-вече що се отнася до заболяването ти и неговото лечение. Предполагам, имаш чувството, че нямаш почти никакъв избор относно... относно съдбата си, затова всяка възможност да решаваш сама е особено важна. - Той я погледна. - Аз може и да имам мнение по въпроса и бъди сигурна, че ще го споделя с теб, но последното, което искам да усещаш, е натиск от моя страна.

И така те притискат достатъчно много неща. Не искам и аз да бъда едно от тях.

- Откъде разбра? Господи, сякаш знаеш точно какво си мисля.

Трез сви рамене, с далечен поглед в очите, а после докосна главата си.

- Просто добро предположение. - Той отново се съсредоточи върху нея. - Така че въпросът е: къде искаш да отидеш?

- Моля?

- Къде искаш да отидеш? След като не е в клиниката, къде тогава?

Селена се облегна в стола си. Сега бе неин ред да впери поглед в прозорците.

- Харесва ми имението на Ривендж, ако това имаш предвид.

- Бъди по-дръзка. Мисли по-мащабно. Хайде де, все трябва да съществува някое вълнуващо място. Тадж Махал, Париж...

- Не можем да отидем в Париж.

- И защо не?

- Ааа...