Шантарам

— Осемдесет души. Гърци, немци, италианци, французи, американци. Туристи отвсякъде. Ядат, пият, разговарят, смеят се. И от Бомбай — индийци, иранци, афганци, араби, африканци. Но колцина от тези хора притежават истинска сила, истинска съдба, истинска dynamique

за своето време и място и за живота на хиляди хора? Ще ти кажа — четирима. Четирима души в това помещение притежават сила, а останалите са като всички хора навсякъде — безсилни, спящи, унесени в сън, анонимни

. Когато Карла се върне, хората в това помещение, притежаващи сила, ще станат петима. Онази същата Карла, която ти наричаш интересна

. По изражението ти забелязвам, млади приятелю, че не разбираш за какво ти говоря. Нека ти го обясня така: Карла е доста добра приятелка, но е изумително добър враг. Когато преценяваш каква сила притежава един човек, трябва да прецениш способностите му и като приятел, и като враг. А в този град само един човек може да е по-лош и по-опасен враг от Карла.

Той се взря в очите ми — търсеше нещо там, гледаше ту едното ми око, ту другото.

— Разбираш за каква точно сила говоря, нали? За истинската сила. Силата да караш хората да сияят като звезди или да ги превърнеш в прах. Силата на тайните. Ужасни, страшни тайни. Силата да живееш без разкаяние и съжаление. Има ли в живота ти нещо, за което съжаляваш, Лин? Извършил ли си нещо, за което съжаляваш?

— Да, предполагам, че…

— Разбира се!

И аз също съжалявам… за неща, които съм извършил и които не съм. Но Карла — не. И точно затова тя е като онези другите, малцината други в това помещение, които притежават истинска сила. Нейното сърце е като техните, а твоето и моето не са. Ех, прости ми, почти съм се напил и виждам, че моите италианци си тръгват. Аджай няма да чака още дълго. Трябва да отида и да си прибера малката комисионна, преди да си позволя да се натряскам.

Той се облегна на стола си, после се подпря тежко на масата с меките си бели ръце и се изправи. Тръгна, без да каже и дума повече и без да ме погледне. Гледах го как върви към кухнята, как лъкатуши между масите със завалената, размазана походка на изпечен пияч. Спортното му сако беше омачкано отзад, там, където се беше облегнал на стола, а торбестото дъно на панталоните му висеше на дипли. Преди да го опозная достатъчно, преди да осъзная колко много означаваше това, че той бе живял от престъпления и със страст цели осем години в Бомбай, без да си спечели нито един враг и без да вземе назаем нито един долар, не мислех, че Дидие е нещо повече от забавен, но безнадежден пияница. Лесно беше да изпаднеш в тази заблуда, а и той самият я насърчаваше.

Първото правило на черния бизнес навсякъде е: не допускай никой да разбере какво мислиш. Допълнението на Дидие към това правило бе следното: бъди винаги наясно какво мисли другият за теб. Износените дрехи, сплъстената къдрава коса, сплескана там, където предната нощ е лежала върху възглавницата, дори любовта му към алкохола, раздута привидно до пристрастеност, водеща до оглупяване — всички те бяха изражения на образ, който той разработваше и внимателно нюансираше, сякаш беше професионален актьор. Караше хората да мислят, че е безобиден и безпомощен, защото истината беше точно обратното.

Не ми остана време да мисля за Дидие и за загадъчните му реплики, защото скоро Карла се върна и си тръгнахме от ресторанта почти веднага. Избрахме по-дългия път до къщичката й, покрай вълнолома от „Портата на Индия“ до хотел „Радио Клуб“. Дългата и широка улица беше пуста. Вдясно от нас зад редица от чинари се издигаха хотели и жилищни блокове. Няколко светещи лампи тук-там разкриваха прозоречните картини от живота в стаите: скулптурен релеф на едната стена, полица с книги на друга, плакат с някакво индийско божество в дървена рамка, обкръжен от цветя и струйки дим от благовония, и едва видими в ъгъла на прозореца, на нивото на улицата — две изящни ръце, сплетени в молитва.

Отдясно се ширеше най-голямото световно пристанище. Сред тъмните води като звезди блещукаха светлините на стотина закотвени кораба. Отвъд тях огньовете, пламтящи по върховете на кулите на крайбрежните рафинерии, караха хоризонта да трепти. Луна нямаше. Бе почти полунощ, но въздухът все още беше топъл като в ранния следобед. Приливът на Арабско море сегиз-тогиз хвърляше пръски над високата до кръста бетонна стена: кълбящите се мъгли на Симум, дошли чак от африканския бряг.

Вървяхме бавно. Често поглеждах към небето, така натежало от звезди, че черната мрежа на нощта се издуваше, преливаща от блестящия си улов. Затворът означаваше години наред без изгреви, без залези и без нощно небе, затворен в килията по шестнайсет часа дневно, от ранния следобед до късно сутринта. Затворът означаваше да ти отнемат слънцето, луната, звездите. Затворът не беше адът, но в него нямаше рай. И това по свой начин беше не по-малко ужасно.

— Понякога ставаш прекалено добър слушател, знаеш ли.