Шантарам

— И ти го помниш? Значи сигурно е най-добре да ти кажа. Биариц… Как да ти обясня… Мисля, че е заради океана. Атлантическият океан. Обичам Биариц през зимата, когато туристите ги няма, а морето е толкова страшно, че вкаменява хората. Виждаш ги как стоят по пустите плажове и гледат морето — статуи, разпръснати по брега между скалите, смразени от ужаса, който им внушава океанът. Той не е като другите океани — не е като топлия Тихи океан или като Индийския. Атлантика през зимата наистина не прощава и е безжалостно жесток. Чувстваш го как те зове. Знаеш, че иска да те повлече и да те придърпа в дълбините. Толкова е красив, че първия път, когато наистина го видях, избухнах в сълзи. И исках да потъна в него. Исках да се оставя да ме повлече под огромните сърдити вълни. Много е страшно. Но хората в Биариц са най-разбраните и дружелюбни хора в цяла Европа според мен. Нищо не може да ги накара да изпушат. Нищо не е прекалено. Много е странно — на повечето ваканционни места хората са сърдити, а морето е спокойно. В Биариц е точно обратното.

— Мислиш ли, че ще се върнеш там някой ден — искам да кажа, — за постоянно?

— Не — бързо отвърна тя. — Ако някога си тръгна оттук завинаги, това ще значи да се завърна в Щатите. Там израснах, след като родителите ми починаха. И бих искала да се върна някой ден там. Мисля, че това е мястото, което най-много обичам. В Америка и у американците има една такава увереност, такова чистосърдечие и такава… храброст

. Не се чувствам американка, или поне така си мисля, но с тях ми е уютно

, ако ме разбираш — повече, отколкото, с който и да е друг народ.

— Разкажи ми за другите — помолих аз. Искаше ми се да не спира да говори.

— Другите ли? — намръщи се тя изведнъж.

— Тайфата от „При Леополд“. Дидие й останалите. Като за начало ми разкажи за Летиша. Откъде я познаваш?

Тя се успокои и пусна очите си да скитат из сенките от отсрещната страна на улицата. Все така замислена, вдигна поглед към нощното небе. Синкаво бялата светлина на уличната лампа се разтопи и потече по нейните устни и в кълбата на огромните й очи.

— Лети живя в Гоа известно време — започна тя, а в гласа й трептеше обич. — Дошла в Индия заради обичайната смесица от купон и духовни висини. Намерила купона и му се изкефила, мисля. Лети обича купоните. Но с духовната страна на нещата нещо не случила. Връщала се в Лондон два пъти за една година, но после пак заминавала за Индия, за да опита за последно с душевността. Тя изпълнява мисия на душата. Говори грубиянски, но е много духовно момиче. Всъщност, мисля, че е най-духовната сред нас.

— От какво живее? Не искам да нахалствам, но както съм казвал и преди, просто искам да науча как хората тук си изкарват прехраната. Как се оправят чужденците, искам да кажа.

— Тя е специалист по скъпоценностите — камъни и бижута. Работи на комисионна за някои чуждестранни купувачи. Дидие й намери тази работа. Той има връзки навсякъде в Бомбай.

— Дидие? — усмихнах се, искрено изненадан. — Мислех, че те се мразят. Е, не точно се мразят

, но… Смятах, че не могат да се понасят.

— О, те се дразнят един от друг, така си е. Но между тях има истинско приятелство. Ако нещо лошо се случи с единия, другият ще се съсипе.

— Ами Маурицио? — попитах, като се стараех да прозвучи колкото се може по-безпристрастно. Високият италианец беше твърде хубав, твърде уверен и аз му завиждах, защото забелязвах, че познава по-дълбоко Карла. А и за дружбата му с нея. — Неговата история каква е?

— Неговата история ли? Не му зная историята

— намръщи се тя отново. — Родителите му починали и му оставили много пари. Той ги похарчил и развил нещо като дарба за харчене за пари.

— На чужди пари? — попитах. Може би си пролича колко много искам това да е вярно, защото тя ми отговори с въпрос.

— Знаеш ли приказката за скорпиона и жабата? Ами, жабата се съгласява да пренесе скорпиона през реката, защото той обещава да не я ужили…?

— Да. А после я ужилва по средата на реката. Потъващата жаба го пита защо, след като и двамата ще се удавят, а скорпионът отговаря, че той е скорпион и такава му е природата.

— Да — въздъхна тя и закима бавно, а бръчките напускаха една по една челото й. — Маурицио е такъв. И ако си наясно с това, той не ти създава никакви проблеми, защото просто не му предлагаш да го пренесеш през реката. Нали ме разбираш?

Бил съм в затвора. Много добре я разбирах. Кимнах и я попитах за Ула и Модена.