Шантарам

— Никого не е убил, Лин. Ето какво стана — отделът по дивеча провежда нова политика против жестокостта спрямо танцуващите мечки. Те не знаят, че мечкарите на Кано толкова много го обичат, като голям брат, и той също ги обича, и те никога не биха му причинили зло. Но политиката си е политика. И тези от Дивеча хванали Кано и го закарали в затвора за животни. И той плакал, плакал за сините мечкари. А мечкарите стояли пред затвора за животни и също плачели, плачели. Двама от онези, от Дивеча, двама дежурни пазачи, много се натъжили, излезли и почнали да бият сините стопани на Кано с лати. Смлели ги от бой. А Кано, като видял, че пребиват неговите сини мечкари, направо подивял. Счупил клетката и избягал. Двамата мечкари много се окуражили, пребили онези от Дивеча и избягали с Кано. Сега се крият в нашия жопадпати, в същата колиба, дето беше твойта къща. Трябва да се опитаме да ги изведем от града, без да ни хванат. Проблемът ни е как да изкараме Кано от жопадпати до Нариман пойнт. Там чака камион, шофьорът се съгласи да откара Кано заедно с мечкарите.

— Няма да е лесно — измърморих. — А и с тоя проклет плакат „Издирва се“ със сините мечкари и мечока, Боже Господи

!

— Ще ни помогнеш ли, Лин? Много ни е жал за този мечок. Обичта е ценно нещо на този свят. Когато двама мъже имат толкова много обич в сърцата си, макар и към един мечок, тя трябва да бъде закриляна, нали?

— Ами…

— Нали?

— Разбира се — усмихнах се. — Разбира се. С удоволствие ще помогна, ако мога. А и ти можеш да ми направиш една услуга.

— Само кажи.

— Опитай се да ми намериш един от тия плакати „Издирва се“ със снимката на мечока и сините мечкари. Трябва ми такъв плакат.

— Плакатът?

— Да. Дълга история. Не се безпокой, само ако видиш, ми го вземи. Имаш ли някакъв план?

Таксито спря пред бордея, а вечерният сумрак подир залеза разбули първите звезди и подкара децата, които си играеха и надаваха дивашки викове, обратно към къщите, където струите дим над печките се извиваха в хладния въздух.

— Планът е да маскираме мечока — обяви Джони, докато крачехме бързо по познатите улици, кимахме и се усмихвахме на приятелите.

— Не знам — усъмних се аз. — Много е висок, доколкото си спомням, и бая едър.

— Първо му сложихме шапка и палто, и дори чадър да виси от палтото му, като служител в офис.

— И как изглеждаше?

— Не много добре — отвърна Джони, без никаква следа от ирония или сарказъм. — Пак много прилича на мечка, само че облечена.

— Не думай.

— Да. И затова сега планът е да намерим голяма мюсюлманска дреха, нали се сещаш? От Афганистан? Да покрива цялото му тяло, само с дупки за очите.

— Бурка.

— Точно така. Момчетата отидоха на Мохамед Али Роуд да купят най-хубавата, която намерят. Те вече трябва да… я виж! Дошли са и можем да я пробваме, да го видим как ще изглежда.

Заварихме група от около десетина мъже и още толкова жени и деца, струпани около колибата, където живях и работих почти две години. Въпреки че бях напуснал жопадпати, убеден, че повече не мога да живея там, винаги се вълнувах радостно, когато видя скромната колибка и се поспра край нея. Малцината чужденци, които бях водил в бордея, и дори индийците, които ми идваха на гости като Кавита Сингх и Викрам, се ужасяваха от мястото и бяха втрещени, че съм живял там толкова дълго. Не можеха да разберат, че всеки път, когато отидех в бордея, изпитвах желание да зарежа всичко и да се отдам на по-простия, по-беден живот, който обаче бе много по-богат на уважение, обич и добросъседски чувства, свързващи морето от човешки сърца. Те не можеха да разберат за какво говоря, когато им разказвах за чистотата в бордея — бяха идвали там и бяха видели с очите си нищетата и мръсотията. Чистота не виждаха. Но те не бяха живели на тази чудна земя, не бяха разбрали, че за да оцелеят в тези скърби, мъки и надежди, хората трябва да са абсолютно, сърцераздирателно честни. Това бе изворът на тяхната чистота — те бяха верни на себе си преди всичко.

И така, докато приближавахме към някогашния ми най-любим дом, безчестното ми сърце тръпнеше. Отидох при мъжете и ахнах — грамадна забулена фигура излезе иззад колибата и мълчаливо навлезе сред нас.

— А стига, бе! — зяпнах аз срещу грамадата. Сивосинята бурка покриваше изправения на задни лапи мечок от главата до петите. Зачудих се за колко ли грамадна жена е шита тази дреха, защото мечокът беше с цяла глава по-висок от най-високия мъж в групата. — Леле-мале!

Докато гледахме, безформеният силует направи няколко тромави крачки, събори едно столче и една кана за вода и се наклони напред.

— Може би тя е много дебела, висока и… тромава

жена — предположи услужливо Джитендра.

Мечката изведнъж се прегърби и падна на четири лапи. Следяхме я с очи. Облечената в сиво-синя бурка фигура се затътри напред и глухо изръмжа.

— Може би… — поправи се Джитендра — тя е ниска, дебела, ръмжаща жена

.

— Ръмжаща жена?

— възрази Джони Пурата. — Как една жена ще ръмжи, по дяволите?

— Не знам — изхленчи Джитендра. — Само се опитвам да помогна.