Щамът Андромеда

— Първо да чуем Бъртън — обяви Стоун.

Бъртън се изправи тромаво и с бавен колеблив глас изброи експериментите и резултатите. Отначало той отбеляза, че е определил големината на болестотворния организъм — един микрон.

Стоун и Ливит се спогледаха. Зелените петна, които бяха видели, бяха много по-големи, значи инфекцията можеше да се разпространи и само от парченце зелена материя.

След това Бъртън обясни какви опити е правил, за да докаже, че инфекцията се предава по въздуха и че коагулацията започва от белите дробове. Накрая завърши с опитите си да спре съсирването.

— А аутопсиите? — попита Стоун. — Какво показаха?

— Нищо ново. Цялата кръв е съсирена. Никакви други отклонения не се забелязват при изследваният под микроскоп.

— Съсирването започва от белите дробове, така ли?

— Да, явно микроорганизмите навлизат в кръвта или отделят токсини, които преминават в кръвта. Отговор на този въпрос ще имаме, когато бъдат готови пробите с оцветители. По-точно, ние търсим поражения в стените на кръвоносните съдове, тъй като се отделят тъканни тромби, които стимулират съсирването на мястото на поражението.

Стоун кимна и се обърна към Хол, който разправи за изследванията на двамата си пациенти. Той поясни, че при детето всичко е нормално, а при Джексън само язвата кърви и затова му преливат кръв.

— Той се възстановява, аз дори разговарях с него.

Всички се оживиха.

— Мистър Джексън е един смахнат старец на шестдесет и девет години. Има язва от две години. Два пъти е получавал кръвоизливи — преди две години и отново миналата година. Всеки път са го предупреждавали да пази диета, но той си я карал по старому и затова пак е получил кръвоизлив. По време на трагедията в Пидмонт се е лекувал по собствен метод — дневно по едно шише аспирин и отгоре на всичко по няколко глътки „Стерно“. Каза, че чувствал само задух.

— И сигурно е с чудовищна киселинност на кръвта — забеляза Бъртън.

— Точно така.

Метиловият спирт в организма се превръща във формалдехид и мравчена киселина. Комбинирани с аспирина, те са равносилни на големи количества киселина. Ако в организма не се поддържа необходимото равновесие киселина-основа, неминуемо ще настъпи смърт. Един от начините да се поддържа това равновесие е да се диша бързо и да се издишва въглеродният двуокис, което намалява количеството на въглеродната киселина в организма.

— Може ли тази киселинност да го е предпазила? — попита Стоун.

Хол сви рамене.

— Невъзможно е да се отговори на този въпрос.

— А детето? Имаше ли анемия? — попита Ливит.

— Не — отговори Хол, — но ние не можем да кажем, че механизмът, който е предпазил Джексън, е същият и при бебето. Може би е нещо съвсем различно.

— Какъв е киселинният баланс при детето?

— Нормален. Съвсем нормален. Поне засега е такъв.

За момент настъпи тишина. Накрая Стоун се опита да обобщи::

— Така, дотук имаме няколко обещаващи насоки. Проблемът си остава същият. Какво общо има в организма на стареца и детето? Може би, както вие предполагате, нищо. Като начало обаче трябва да приемем, че те са запазени по един и същ начин, чрез един и същ механизъм.

Хол кимна в знак на съгласие.

— А вие каво намерихте в капсулата? — обърна се Бъртън към Стоун.

— По-добре да ви покажем.

— Какво да ни покажете?

— Нещо, което смятаме, че е самият организъм — отговори Стоун.

На вратата пишеше: „МОРФОЛОГИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ“. Стаята беше разделена на кабинет за експерименти и изолирана със стъкло камера. С помощта на специални ръкавици можеше да се работи с инструментите в камерата.

Стоун посочи към стъкления съд с черна песъчинка в средата.

— Смятаме, че това е нашият „метеор“ — започна да обяснява той. — На повърхността му се вижда нещо съвсем като живо. В капсулата има и други петна, които също могат да представляват жива материя. Ние го донесохме тук, за да може да го видите под микроскоп.

Стоун си сложи ръкавиците, постави съда в нишата на голяма хромирана кутия и отдръпна ръцете си.

— Тази кутия всъщност е микроскоп с обичайните увеличители и решаващи устройства. С него може да се постигне хилядократно увеличение. Всичко се прожектира на този екран.

Ливит нагласи ръчките, а Хол и другите втренчиха поглед в екрана.

— Десетократно — обяви Ливит.

Хол видя на екрана, че песъчинката е назъбена, сиво-черна и еднообразна. Стоун посочи зеленикавите петна.

— Стократно.

Зелените петна сега се виждаха съвсем ясно.

— Смятам, че това е нашият организъм. Видяхме го как нараства, става виолетов, вероятно в момента на делене на клетката.

— Спектрална промяна?

— Да, някакъв вид спектрална промяна.

— Хилядократно — каза Ливит.

Екранът се запълни само със зеленото петно, сгушено в назъбените падини на песъчинката. Хол видя, че зелената повърхност беше гладка и блестяща, почти мазна.

— И вие мислите, че това е просто една бактериална колония?