Щамът Андромеда

Нищо не можеше да се разбере от тия останки. Корпусът и кабината бяха раздробени на хиляди части и огънят беше обезформил всичко.

Когато слънцето залезе, Манчек се озова до остатъците от опашката на самолета. Металът още излъчваше топлина. Наблизо забеляза кокал, полузаровен в пясъка. Вдигна го и с ужас разбра, че е човешки. Дълъг, счупен и обгорял от едната страна — явно от крак или ръка. И странно чист — никаква плът — гладък, чист кокал.

Съвсем се стъмни и комисията извади фенерчета. Пет-шест души бродеха из останките от димящ метал и шареха по тях с ярките жълти лъчи.

Вече беше много късно, когато до него се приближи биохимикът. Не си спомняше името му.

— Знаете ли — започна той, — не ви ли се виждат странни онези думи на пилота за топящата се гума в кабината?

— Какво искате да кажете?

— В този модел „Фантом“ няма нищо гумено. Всичко е от една нова синтетична материя — ново производство на „Анкро“. Фирмата страшно се гордее с откритието си. Това е полимер с качества, сходни на човешката тъкан. Много еластичен и с много приложения.

— Мислите ли, че вибрацията може да е причина за това разпадане? — попита Манчек.

— Не — отговори биохимикът. — Хиляди „Фантоми“ летят по света с тази пластмаса. С никой не се е случвало такова нещо досега.

— Което значи…

— Което значи, че аз вече нищо не разбирам, дявол да го вземе — заключи биохимикът.

XX. ВСЕКИДНЕВИЕ

Постепенно в лабораторията на „Уайлдфайър“ се установи един делови ритъм на работа. В подземните камери нямаше нощ и ден, сутрин и следобед. Хората спяха, щом се уморяха, ставаха, щом се почувстваха отпочинали, и продължаваха работата си, всеки в своята област.

По-голямата част от опитите нямаше да ги доведат доникъде. Те го знаеха и предварително го бяха приели. Стоун обичаше да повтаря, че научната работа е като геоложка експедиция — търсиш, търсиш, въоръжен с карти и инструменти, но в края на краищата нито подготовката ти, нито интуицията ти са от значение. Само ако имаш късмет, усърдието ти може да бъде възнаградено, и то чрез упорит, тежък труд.

Бъртън работеше в лабораторията, където имаше спектрометър и други апаратури за изследване на радиоактивност, относителна плътност, термоелектрически и рентгено-кристалографски анализи.

Спектрометърът, с който работеха на петия етаж, беше стандартен модел К-5 Уитингтън. Както всички спектрометри, той се състоеше от изпарител, призма и регистриращ екран. Материалът за изследване се поставяше в изпарителя и изгаряше. Светлината от горенето преминаваше през призмата, където полученият спектър се прожектираше на екрана. Тъй като различните елементи излъчваха светлинни вълни с различна дължина на вълната, беше възможно да се анализира химичният състав на веществото само по спектъра на получената светлина.

На теория разчитането на спектрограми бе просто, но на практика — сложно и трудно. Никой в лабораторията нямаше специални познания в тази област. И така получените резултати направо бяха подадени на компютъра, който извърши анализа. Той имаше широк обсег на действие и даваше дори примерното съдържание на елементите в проценти.

Бъртън постави първата люспичка от песъчинката в изпарителя и натисна копчето. За момент избухна ярка светлина, той се извърна заслепен, после сложи и втората люспичка. Скоро компютърът щеше да даде първата спектрограма.

Повтори всичко със зеленото петно и след това измери времето. Компютърът обработваше самопроявяващите се фотоплаки, които щяха да бъдат готови за няколко секунди. Самият анализ обаче щеше да отнеме два часа — електрическото око действаше бавно.

Щом тези изследвания се приготвеха, компютърът щеше да анализира резултатите и да отпечата данните за пет секунди.

Часовникът на стената показваше три часа следобед. Изведнъж Бъртън почувства умора. Подаде на компютъра инструкции да го събуди, когато анализите бъдат готови, и си легна.

В друга стая Ливит внимателно подаваше същите люспи в друга машина — аминокиселинен анализатор. Не можеше да не се усмихне, като си спомнеше как работеха на времето, когато не съществуваше това автоматично устройство.

В началото на петдесетте години анализът на аминокиселинния състав в белтъците отнемаше седмици или дори месеци, някой път и години. А сега — няколко часа или най-много един ден. Всичко беше напълно автоматизирано.

Аминокиселините са строителният материал: познати са двадесет и четири — всяка от тях се състои от четири елемента: въглерод, водород, кислород и азот в различни съчетания. В белтъците те се съединяват във верига като товарен влак. Начинът, по който са подредени, определя природата на белтъка — дали е инсулин, хемоглобин или хормон на растежа. Всички белтъци са съставени от едни и същи товарни вагони, от едни и същи единици — някои белтъци имат повече вагони от определен тип, други — по-малко, или пък самите вагони са разположени в друг ред. И това е единствената разлика. А иначе същите аминокиселини, същите товарни вагони притежават белтъците и на човека, и на бълхата.

Близо двадесет години бяха нужни, за да се установи този факт.