Шоколад

Намериха Арманд Воазен тази сутрин. Вкочанена и все още усмихната в леглото си, pere; още една душа ни напусна. Отслужвам последна служба, макар да съм сигурен, че не би ми благодарила, дори да можеше да чуе. Вероятно вече съм единственият, който намира утеха в тези неща.

Тя сама избра да умре снощи, бе подготвила всичко, до най-дребните подробности — храна, питиета, приятели. Семейството й също бе при нея, подмамени от обещанията й да се промени. Каква арогантност! Ще се разплати, обещава Каро, двайсет служби, трийсет служби. Моли се за нея. Моли се за нас. Улавям се да треперя от ярост. Не мога да й отговоря с нужното смирение. Погребението е насрочено за вторник. Представям си я как лежи в моргата, край главата й божури, белите й устни застинали в усмивка. Тази мисъл ме изпълва не с жалост, не дори със задоволство, а с ужасна, безполезна ярост.

Естествено, всички знаем кой стои зад това. Онази Роше. О, Каро ми разказа. Тя е като магнит, pere, като някакъв паразит, нападнал градините на всички ни. Трябваше да се вслушам в инстинкта си. Да я изкореня още в момента, в който я видях. Тя, която възпрепятстваше всичките ми начинания, която ми се присмиваше зад забуления си прозорец, която пускаше коварните си пипала навсякъде. Държах се като глупак,

pere. Арманд Воазен бе убита от моята глупост. Злото е сред нас. Хили ни се с подкупваща усмивка, окичено с ярки цветове. Като дете слушах с ужас приказката за шоколадената къщичка, за вещицата, подмамила вътре дечицата, за да ги изяде. Поглеждам магазина й, опакован в лъскави хартии като подарък, който всеки миг ще бъде поднесен, и се питам колко хора, колко души е успяла да подмами без надежда за избавление. Арманд Воазен. Жозефин Муска. Пол-Мари Муска. Жюлиен Нарсис. Люк Клермон. Трябва да бъде смазана. Тя и онова нейно изчадие. Трябва да се справим. Не остана време за учтивости, pere. Душата ми вече е компрометирана. Де да можех отново да съм на шестнайсет. Опитвам се да си припомня дивия порив на шестнайсетгодишен младеж, изобретателността на момчето, което бях някога. Момчето, което хвърли бутилката и приключи с въпроса веднъж завинаги. Но тези дни са отдавна минало. Сега трябва да проявя находчивост. Не бива да дискредитирам институцията, която представлявам. А ако се проваля…

Какво ще направи Муска? О, той е безпардонен, посвоему коварен. И все пак подуши опасността много преди мен. Как ще постъпи сега? Трябва да го взема за пример. Арогантният, грубият, но лукав Муска.

Какво ли ще предприеме?

Фестивалът на шоколада е утре. От него зависи нейният успех или провал. Твърде късно е да се пренасочи потокът на общественото мнение срещу нея. В мен никой не бива да заподозре каквато и да е вина. Зад забуления й прозорец хиляди шоколади очакват своите купувачи. Яйца, животни, великденски гнезда, завързани с панделки, кутии с подаръци, зайчета в ярки надиплени опаковки… Утре десетки деца ще се събудят под звъна на великденските камбани и първата им мисъл ще бъде не „Той воскресе!“, а „Шоколади!“ Великденски шоколади!

А какво ще стане, ако шоколади няма?

Тази мисъл ме парализира. За миг ме изпълва буйна радост. Мъдрата свиня в мен се хили и надига глава. Мога да проникна с взлом в къщата, казва ми. Задната врата е стара и едва се крепи на пантите. Само леко ще натисна и е готова. Ще се промъкна в магазина с тояга в ръка. Шоколадите са крехки, лесно се чупят. Пет минути сред кутиите й ще са достатъчни. Тя спи на горния етаж. Няма да чуе нищо. Пък и ще действам бързо. Може да си сложа и маска, та дори и да ме види… Подозренията ще паднат върху Муска. Отмъщение. Него го няма, за да отрече, пък и…

Pere, нима помръдна? Сигурен съм, че мярнах ръката ти да потрепва, двата пръста се свиха като за благословия. Същият тик, сякаш гангстер сънува отминали схватки. Знак.

Хвала на Бога. Знак.

38

Неделя, 30 март

Великден, 04,00 ч.

Миналата нощ почти не мигнах. Прозорецът й светеше до два, а дори след това не посмях да помръдна, опасявайки се, че може да лежи будна в тъмното. Подремнах на стола, като предварително си навих будилника, за да не се успя. Не би трябвало да се притеснявам. Неспокойният ми сън бе пронизван от мимолетни накъсани образи, които едва се задържаха в главата ми, макар именно те да ме събудиха внезапно. Мисля, че видях Арманд, на млади години, нищо, че тогава не съм я познавал. Бягаше през нивята зад „Les Marauds“ в червена рокля, черната й коса се вееше зад нея. Или може би беше Виан и ги бях смесил. После ми се присъни пожарът в „Les Marauds“, оная курва и мъжът й, напуканите червени брегове на Тан, после се появихте вие, pere, заедно с майка в канцеларията. В главата ми нахлу горчивият гроздобер на онова лято и аз, като някаква свиня, забила зурла в купчина трюфели, са заравях все по-надълбоко в загниващите вкуснотии и се тъпчех, тъпчех…