Шоколад

Целунах я нежно по бузата. Ухаеше на лавандула и шоколад. Отидох в кухнята да разтребя.

Рижия ме чакаше да ми помогне. Другите си бяха отишли. Анук спеше на дивана с пръст в устата. Измихме съдовете мълчаливо и аз разпределих новите чинии и чаши на Арманд в бюфетите. Рижия се опита да подхване разговор, но аз не можех да говоря с него. Нежното, натрапчиво подрънкване на порцелан и стъкло само подчертаваха тишината около нас.

— Добре ли си? — попита той, поставил нежно ръка на рамото ми. Косата му бе като поляна с невени.

Казах първото, което ми дойде наум.

— Бях се замислила за майка — малко озадачена, си дадох сметка, че не го лъжа. — Щеше да й хареса. Тя обичаше… фойерверките.

Погледна ме. Странните му отнесени очи бяха станали почти пурпурни на приглушената светлина. Прииска ми се да му кажа за Арманд.

— Не знаех, че се казваш Мишел — отроних след малко.

Сви рамене.

— Имената не означават нищо.

— Започнал си да говориш по-различно — възкликнах с изненада. — Преди имаше толкова силен марсилски акцент, а сега…

Усмихна ми както никога досега.

— И акцентите нямат значение.

Лицето ми потъна в шепите му. Ръцете му бяха необичайно меки за работник, бледи и меки като на жена. Запитах се дали поне малка част от онова, което ми е разказвал, е било истина. Макар че явно беше все едно. Целунах го. Миришеше на боя, сапун и шоколад. Попих шоколадовия вкус на устните му и мисълта ми отлетя към Арманд. Винаги съм смятала, че Рижия харесва Жозефин. Тази мисъл не излезе от главата ми дори докато го целувах. Ала знаех, че това бе единствената магия помежду ни, с която можехме да преборим нощта. Най-простата магия, огньовете, които носим от планината за Beltane95, който тази година подрани. Малка утеха, жест на непокорство пред мрака. Ръцете му потърсиха гърдите ми под пуловера.

Поколебах се за миг. По пътя си вече бях срещнала твърде много мъже, мъже като него, добри мъже, които бях харесвала, но не и обичала. Ако бях права, че двамата с Жозефин са създадени един за друг, какво можеше да им причини това? А на мен? Устните му бяха леки, движенията му прости. Откъм цветята в градината ме заля люляков аромат, довян с топлия дъх на жарта от мангалите.

— Навън — пророних тихо, — в градината.

Той хвърли поглед към спящата на канапето Анук и кимна. Излязохме навън под обсипаното със звезди индигово небе.

В градината се усещаше топлината на гаснещия огън. Отпуснахме се под аромата на жасмина и люляка на Нарсис. Проснахме се на тревата като деца. Не си обещахме нищо, не изрекохме любовни думи, макар той да бе нежен, почти безстрастен, движеше се из тялото ми с бавна наслада, езикът му обхождаше кожата ми сякаш пърхаща пеперуда. Над главата му небето бе пурпурночерно, различих широката ивица на Млечния път, поясът на света. Знаех, че това може да ни е единственият път заедно, мисълта ме изпълни с мъглява меланхолия. Вместо присъствието му да придобие повече плътност и натрапчивост, ме обзе усещане за цялост, надмогнах самотата си, дори мъката по Арманд. По-късно щях да имам време да потъгувам. Засега се отдадох на удивлението: към голотата на тялото ми в тревата, към притихналия мъж до мен, към необозримостта отгоре и необозримостта отвътре. Лежахме така дълго, докато потта ни не се превърна в хладен воал и не ни нападнаха градинските насекоми. Омаяни от уханието на лавандула в краката ни, хванати за ръце, се взирахме в непоносимо бавното въртене на небето.

Чух как Рижия си подпява много тихичко, почти недоловимо:

„V’la l’bon vent, v’la l’joli ventV’la l’bon vent, ma vie m’appelle…“

Вятърът проникна в мен, впи в тялото ми безжалостните си пръсти. В самия център на душата си, в една съвсем мъничка точица, чудно спокойна и недокосната, изпитах почти познато усещане за нещо ново. Това също е някаква магия. Магия, непонятна за майка ми. В този момент тази нова, чудна, жива топлина в мен е по-истинска от всичко на света. Поне разбрах защо все изтеглях картата с Любовниците онази нощ. Затворих очи и си казах, че ще я сънувам. Правех го често преди раждането на Анук, моята малка пътешественичка с розови бузки и упорити черни очета.

Когато се събудих, Рижия го нямаше, вятърът отново бе сменил посоката си.

37

Събота, 29 март

Велика събота

Помогни ми, pere. Нима не съм се молил достатъчно? Нима не съм страдал достатъчно за греховете ни? Моето покаяние бе образцово. Вие ми се свят от недохранване и липса на сън. Нима не е дошъл мигът на избавлението, когато всички грехове се заличават? Среброто се завърна в олтара, свещите горят в очакване. Храмът е окичен с цветя за пръв път от началото на постите. Дори лудият свети Франциск е потънал в момини сълзи, ухаещи на свежа и чиста плът. Двамата с теб чакахме твърде дълго след първия ти удар. Дори тогава не искаше да говориш с мен, макар да общуваше с другите. После, на следващата година, дойде вторият удар. Убеждават ме, че не усещаш нищо, но аз знам, че не е така. Изчакваш. Когато му дойде времето, ще се събудиш.