Сянката на вятъра

Аз ходех там веднъж месечно, за да се уверя, че е добре, или че поне е жив. Прескачах полусрутената градинска стена откъм задната част на имота, която не се виждаше от улицата. Понякога заварвах Жулиан там, друг път го нямаше. Оставях му храна, пари, книги… Чаках го с часове, до мръкнало. Понякога се осмелявах да изследвам голямата стара къща. Така открих, че е унищожил надгробните плочи в криптата и е извадил саркофазите. Вече не смятах Жулиан за луд и не виждах в това оскверняване нещо чудовищно, а само една трагична логика. В случаите, когато го сварвах в имението, разговаряхме с часове, седнали край огъня. Жулиан ми призна, че се е опитал да се върне към писането, но изобщо не му се удавало. Спомняше си смътно своите книги така, сякаш са били творби на друг човек, които случайно е прочел. Страданието от опитите му да пише беше видимо. Открих, че Жулиан предава на огъня страниците, написани трескаво през времето, в което не се бяхме виждали. Веднъж, възползвайки се от отсъствието му, спасих куп листа от пепелта. В тях се говореше за теб. Жулиан ми бе казал веднъж, че едно повествование е писмо, което авторът пише на самия себе си, за да си разкаже неща, които другояче не би могъл да узнае. От известно време Жулиан се чудеше дали е изгубил разсъдъка си. Знае ли лудият, че е луд? А дали не са луди другите, които се стараят да го убедят в неговото безумие, за да опазят собствената си илюзорна реалност? Той те наблюдаваше, гледаше как растеш и се питаше кой си. Питаше се дали твоето присъствие не е чудо, опрощение, което той трябваше да заслужи, като те научи да не повтаряш грешките му. Неведнъж си задавах въпроса дали Жулиан, с онази изкривена логика на неговата вселена, не е стигнал до убеждението, че ти си се превърнал в неговия изгубен син, в една чиста страница, на която да подхване отново историята, която не можеше да съчини, но затова пък можеше да си спомни.

Годините в имението отминаваха, а животът на Жулиан ставаше все по-свързан с теб, с твоя напредък. Разправяше ми за приятелите ти, за жена на име Клара, в която си се влюбил, за баща ти — човек, към когото изпитваше уважение и възхищение, за твоя приятел Фермин и за момичето, в което му се щеше да види една друга Пенелопе — твоята Беа. Говореше за теб като за свой син. И двамата се търсехте един друг, Даниел. Искаше му се да вярва, че твоята невинност ще го избави от самия него. Бе престанал да преследва книгите си, вече нямаше желание да ги изгори и да заличи следата, която бе оставил в живота. Учеше се отново да вижда света през твоите очи, да си върне чрез теб момчето, което някога е бил. В деня, когато ти дойде у дома за пръв път, имах чувството, че вече те познавам. Престорих се на недоверчива, за да скрия страха, който ми вдъхваше. Боях се от теб, от онова, което можеше да откриеш. Боях се да слушам Жулиан и да повярвам и аз като него, че всички сме свързани с една странна верига от предопределение и случайност. Боях се, че може да позная у теб онзи Жулиан, когото бях изгубила. Знаех, че ти и твоите приятели разследвате нашето минало. Знаех, че рано или късно ще откриеш истината, но се надявах това да стане в подходящо време, когато ще можеш да проумееш значението й. Знаех, че рано или късно ти и Жулиан ще се срещнете. Това беше моята грешка. Защото още някой знаеше, някой, който предчувстваше, че с времето ти ще го отведеш до Жулиан: Фумеро.

Когато разбрах какво се случва всъщност, вече нямаше връщане назад; все пак никога не изгубих надеждата, че може да изпуснеш следата, да забравиш за нас или пък животът — твоят, не нашият — да те отнесе надалече, на безопасно място. Времето ме е научило да не губя надеждите си, но и да не им се доверявам прекалено. Надеждата е жестока и суетна, без съвест. От дълго време Фумеро е по петите ми. Ясно му е, че ще падна, рано или късно. Не бърза, затова изглежда непонятен. Живее, за да си отмъсти — на всички и на самия себе си. Без отмъщението, без яростта той просто би се изпарил. Фумеро знае, че ти и твоите приятели ще го отведете до Жулиан. Знае, че след близо петнайсет години вече не са ми останали сили или средства. С години ме е гледал как умирам и само чака мига, в който ще ми нанесе последния удар. Никога не съм се съмнявала, че ще умра от неговата ръка. Сега зная, че моментът наближава. Ще предам тези страници на баща ми със заръката да се постарае да попаднат у теб, ако с мен се случи нещо. Моля се на този Бог, който никога не пресече пътя ми, да не се наложи да ги прочетеш, но предусещам, че моята съдба — въпреки волята ми и напразните ми надежди — е да ти връча тази история. А твоята — въпреки младостта и невинността ти — е да я освободиш.