Сянката на вятъра

— Ако не ме лъже паметта, Жулиан Каракс постъпи в училище „Сан Габриел“ през 1914 г. От самото начало изпитах симпатия към него, защото и двамата спадахме към малката група ученици, които не произлизаха от заможни семейства. Викаха ни „Гладната банда“; всеки от нас си имаше специална история. Аз например бях получил стипендия благодарение на баща ми, който бе работил в кухните на училището в продължение на двайсет и пет години. Жулиан пък бе приет поради ходатайството на господин Алдая, който беше клиент на шапкарница „Фортуни“, собственост на Жулиановия баща. Разбира се, тогава бяха други времена и властта все още бе в ръцете на знатни фамилии и династии. Този свят не съществува вече, последните му отломки ги помете падането на Републиката — за добро, предполагам. Единственото, което остана от него, са имената на щемпелите на предприятия, банки и безлики сдружения. Като всички стари градове, и Барселона е сбор от своите руини. Величието и славата, с които мнозина се перчат — дворците, факториите и паметниците, емблемите, с които се отъждествяваме — са само трупове, останки от една изчезнала цивилизация.

На това място отец Фернандо направи тържествена пауза, сякаш очакваше паството да му отговори с някоя фраза на латински или с реплика от молитвеника.

— Амин, преподобни отче. Каква дълбока истина се крие в словата ви — обади се Фермин, за да запълни неловкото мълчание.

— Тъкмо ни разказвахте за първата година на баща ми в училището — деликатно вмъкнах аз.

Отец Фернандо кимна.

— Още тогава се представяше като Каракс, въпреки че бащината му фамилия беше Фортуни. Отначало някои от момчетата му се подиграваха заради това, а и задето беше един от „Гладната банда“, естествено. Присмиваха се и на мен, понеже бях синът на готвача. Нали знаете какви са децата. Дълбоко в душите им Бог е вложил доброта, но те повтарят онова, което чуват вкъщи.

— Ангелчета — отбеляза Фермин.

— Какво си спомняте за баща ми?

— Ех, много вода изтече оттогава… Най-добрият му приятел по онова време не беше Хорхе Алдая, а едно момче на име Микел Молинер. Семейството на Микел беше почти толкова богато, колкото и фамилията Алдая, и смея да твърдя, че той беше най-ексцентричният ученик, когото това училище някога е виждало. Ректорът смяташе, че е обсебен от демони, защото рецитираше Маркс на немски по време на литургия.

— Безпогрешен признак за обсебване — съгласи се Фермин.

— Микел и Жулиан се погаждаха отлично. Понякога тримата се събирахме по време на обедната почивка и Жулиан ни разказваше истории. Друг път ни разправяше за своето семейство и за Алдая…

Тук свещеникът като че ли се поколеба.

— Дори и след като завършихме училище, Микел и аз известно време поддържахме връзка. Тогава Жулиан вече беше заминал за Париж. Зная, че Микел тъгуваше за него и често го споменаваше, като си припомняше разни тайни, които Жулиан му бе поверявал преди време. По-късно, когато влязох в семинарията, Микел каза, че съм преминал на страната на врага. Шегуваше се, разбира се, но е факт, че се отчуждихме.

— Спомняте ли си да сте чували, че Микел се е оженил за някоя си Нурия Монфорт?

— Кой, Микел да се е оженил?

— Странно ли ви изглежда това?

— Предполагам, че не би трябвало да се учудвам, но… Не зная. Истината е, че от дълги години нямам никакви вести от Микел. Още отпреди войната.

— Да ви е споменавал някога името Нурия Монфорт?

— Не, никога. Изобщо не ми е казвал, че смята да се жени или че има годеница… Чуйте, съвсем не съм сигурен, че трябва да ви разправям всичко това. Става дума за лични работи, които Жулиан и Микел са споделяли с мен, като се подразбираше, че ще си останат между нас…

— Нима ще откажете на един син единствения шанс да разкрие миналото на баща си? — попита Фермин.

Отец Фернандо се разкъсваше между съмнението и — както ми се стори — желанието да си припомни, да възстанови онези изгубени дни.

— Предполагам, че след толкова години вече няма значение. Още си спомням деня, в който Жулиан ни разказа как се е запознал със семейство Алдая и как, без сам да разбере, това е променило живота му…