Сянката на вятъра

— Бавачката на Пенелопе. Тя беше отгледала нея и Хорхе. Обичаше ги безумно, особено Пенелопе. Понякога идваше в училище да прибере Хорхе, защото дон Рикардо Алдая не искаше децата му дори за секунда да остават без надзор от страна на човек от дома му. Хасинта беше същински ангел. Беше дочула, че ние с Жулиан сме момчета със скромни средства и винаги ни носеше нещо за закуска, понеже мислеше, че гладуваме. Казвах й, че баща ми е готвачът на училището, тъй че да не се тревожи за мен — храна не ми липсваше. Тя обаче настояваше. Понякога я чаках и разговарях с нея. Беше най-добрата жена, която някога съм срещал. Нямаше деца; за годеник също никой не бе чувал. Беше сама на тоя свят и изцяло бе посветила живота си на децата на Алдая. Обожаваше Пенелопе с цялото си сърце. И досега говори за нея…

— Поддържате ли все още контакт с Хасинта?

— Понякога я посещавам в приюта „Санта Лусия“. Тя си няма никого. По неведоми за нас причини Господ невинаги ни възнаграждава приживе. Хасинта е вече много възрастна и все така сама, както винаги е била.

Фермин и аз се спогледахме.

— Ами Пенелопе? Никога ли не я е посещавала?

Погледът на отец Фернандо бе мрачен и дълбок като кладенец.

— Никой не знае какво е станало с Пенелопе. Това момиче бе животът на Хасинта. Когато Алдая заминаха за Аржентина и тя изгуби Пенелопе, изгуби всичко.

— Защо не са я взели със себе си? Замина ли и Пенелопе за Аржентина заедно с останалите Алдая? — попитах аз.

Свещеникът сви рамене.

— Не зная. Никой не е виждал Пенелопе, нито е чувал нещо за нея след 1919 г.

— Годината, в която Каракс е заминал за Париж — отбеляза Фермин.

— Трябва да ми обещаете, че няма да безпокоите клетата старица и да изравяте болезнени за нея спомени.

— За какви ни взимате, отче? — възмутено попита Фермин.

Подозирайки, че няма да изкопчи нищо повече от нас, отец Фернандо ни накара да се закълнем, че ще го държим в течение на всяко наше откритие. За да го успокои, Фермин настоя да положи клетва върху Новия завет, който лежеше на бюрото на свещеника.

— Оставете на мира Евангелията. Стига ми вашата дума.

— Нищо не ви убягва, нали, отче? Същински орел!

— Хайде, нека ви придружа до изхода.

Той ни преведе през градината до решетестата порта и се спря на разумно разстояние от изхода, взирайки се в улицата, която лъкатушеше надолу към реалния свят, сякаш се боеше да не се изпари, ако дръзне да направи няколко крачки по-нататък. Запитах се кога ли отец Фернандо бе напуснал за последен път пределите на училище „Сан Габриел“.

— Вестта за смъртта на Жулиан много ме опечали — тихо рече той. — Въпреки, всичко, което се случи впоследствие, въпреки че с времето се отчуждихме, бяхме добри приятели: Микел, Алдая, Жулиан и аз. Даже и Фумеро. Винаги съм мислел, че ще бъдем неразделни, но животът сигурно знае неща, които за нас са неизвестни. По-късно никога не съм имал приятели като тях и не вярвам, че някога ще имам. Надявам се, че ще намерите онова, което търсите, Даниел.

26

Почти наближаваше пладне, когато стигнахме до Пасео де ла Бонанова, всеки унесен в собствените си мисли. Никак не се съмнявах, че Ферминовите се въртяха около зловещата поява на инспектор Фумеро в тази история. Гледах го изкосо и забелязах, че е огорчен и разкъсван от тревога. По небето като кръв се бе плиснало було от тъмночервени облаци, осеяно с тресчици светлина с цвят на окапали листа.

— Ако не побързаме, як дъжд ще ни заплющи — казах аз.

— Все още не. Тези облаци имат цвят на нощ, цвят на натъртено. Те са от ония, дето изчакват.

— Само не ми казвайте, че разбирате и от облаци.

— От живота на улицата човек научава повече неща, отколкото би искал да знае. Само от мисълта за Фумеро ме налегна вълчи глад. Какво ще кажете да влезем в бара на Пласа де Сария и да видим сметката на два сандвича с повечко лук?

Тръгнахме към площада, където цял рояк от възрастни хорица ухажваше местното ято гълъби; животът им бе сведен до игра на трохи и очакване. Намерихме си маса близо до входа на бара, където Фермин омете двата сандвича, неговия и моя, халба бира, две шоколадчета и тройно кафе с ром. За десерт си взе сладкиш „Сугус“. На съседната маса един мъж току поглеждаше към моя приятел над ръба на вестника си, като вероятно си мислеше същото, което мислех и аз.

— Не знам къде побирате всичко това, Фермин.