Читаем Сянката на вятъра полностью

Когато на Фумеро му омръзна да удря една мъртва тежест, разтвори шлифера си, дръпна ципа на панталоните си и се изпика върху Фермин. Моят приятел не помръдваше; проснат в локвата, изглеждаше просто като вързоп стари дрехи. Докато Фумеро лееше щедрата си, димяща струя върху Фермин, все още не можех да отворя уста. Когато свърши, инспекторът си вдигна ципа и се приближи до мен, задъхан и плувнал в пот. Един от агентите му подаде кърпичка, с която той си избърса лицето и врата. Фумеро дойде тъй близо, че лицето му бе едва на няколко сантиметра от моето, и впи поглед в мен.

— Теб не си струва да те пердаша, момче. Това му е проблемът на твоя приятел: винаги застава на грешната страна. Следващия път ще го прекарам, както никога досега, и съм сигурен, че ще е по твоя вина.

Помислих си, че сега вече ще ме цапардоса, че е дошъл и моят ред. По някаква причина се зарадвах. Надявах се, че ударите ще ме излекуват от срама, че не бях си мръднал и пръста да помогна на Фермин, когато единственото, което той се опитваше да направи, както винаги, бе да ме защити.

Само че удар не последва. Шибна ме единствено погледът на тези очи, пълни с презрение. Фумеро се задоволи да ме потупа леко по бузата.

— Спокойно, момче. Аз не си цапам ръцете със страхливци.

Двамата полицаи се засмяха на остроумието му, облекчени, че представлението е свършило. Желанието им да напуснат сцената беше очевидно. Отдалечиха се в сумрака, смеейки се. Когато най-сетне успях да му се притека на помощ, Фермин напразно се мъчеше да се надигне и да намери зъбите, които бе изгубил в мръсната вода на локвата. От устата, носа, ушите и клепачите му течеше кръв. Когато видя, че съм невредим, той направи опит да се усмихне, при което си помислих, че ще умра на място. Коленичих до него и го взех в прегръдките си. Първата мисъл, която ми мина през ума, бе, че той тежеше по-малко от Беа.

— Фермин, за Бога, трябва незабавно да ви закарам в болница.

Той енергично поклати глава.

— Заведете ми при нея.

— При коя, Фермин?

— При Бернарда. Ако трябва да хвърля топа, нека да е в нейните ръце.

32

Онази нощ се върнах в апартамента на Пласа Реал, в който преди години се бях заклел повече да не стъпвам с крак. Двама редовни клиенти, които бяха наблюдавали побоя от прага на кръчмата „Шампаньет“, предложиха да ми помогнат да заведа Фермин до една стоянка за таксита на улица „Принсеса“, докато един келнер се обади на номера, който му дадох, за да предупреди за пристигането ни. Пътуването с таксито ми се стори безкрайно. Фермин бе изгубил съзнание още преди да потеглим. Аз го държах в прегръдките си, като го притисках до гърдите си и се опитвах да го стопля.

Усещах как дрехите ми се пропиват от хладката му кръв. Шепнех в ухото му, че почти сме пристигнали, че всичко ще бъде наред.

Гласът ми трепереше. Шофьорът току поглеждаше крадешком към мен от огледалото.

— Хей, не искам неприятности, чувате ли? Ако тоя тук умре, ще трябва да слезете.

— Просто млъкнете и карайте по-бързо.

Когато стигнахме до улица „Фернандо“, Густаво Барсело и Бернарда вече ни чакаха на входа на сградата заедно с доктор Солдевила. Щом ни видя целите покрити с кръв и кал, Бернарда се разпищя в пристъп на паника. Докторът бързо премери пулса на Фермин и ни увери, че пациентът още е жив. Четиримата с общи усилия качихме Фермин по стълбите и го отнесохме в стаята на Бернарда, където една медицинска сестра, дошла заедно с доктора, приготвяше всичко необходимо. Щом пациентът бе положен на леглото, сестрата започна да го съблича. Доктор Солдевила настоя всички да напуснем стаята и да ги оставим да си вършат работата. Той ни затвори вратата под носа с лаконичната реплика: „Ще оживее.“

В коридора Бернарда ридаеше безутешно, стенейки, че за пръв път в живота си е срещнала добър човек, а ето че Бог идва и най-грубо го изтръгва от нея. Дон Густаво Барсело я взе в обятията си и я заведе в кухнята, където се зае да я налива с бренди, докато клетницата вече едва се държеше на крака. Щом думите на прислужницата започнаха да стават неразбираеми, книжарят наля чаша и за себе си и я пресуши на един дъх.

— Съжалявам. Не знаех къде да отида… — подхванах аз.

— Всичко е наред. Добре си направил. Солдевила е най-добрият травматолог в Барселона — рече той, без да се обръща конкретно към някого.

— Благодаря — смънках аз.

Барсело въздъхна и ми наля солидна доза бренди във водна чаша. Отклоних предложението и течността премина в ръцете на Бернарда, между чиито устни изчезна като по чудо.

— Бъди така добър да си вземеш един душ и да облечеш някакви чисти дрехи — каза Барсело. — Ако се прибереш вкъщи в тоя вид, баща ти ще получи инфаркт.

— Няма нужда… добре съм — отвърнах.

— Ами тогава престани да трепериш. Хайде, можеш да използваш моята баня, че там има бойлер. Знаеш къде е. Аз през това време ще се обадя на баща ти и ще му кажа… е, понятие си нямам какво да му кажа. Ще измисля нещо.

Кимнах.

— Това все още е твой дом, Даниел — рече Барсело, докато се отдалечавах по коридора. — Липсваше ни.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века