Сянката на вятъра

— За момента най-лошото е минало — обяви той. — Няма повод за тревога. Тия работи винаги изглеждат по-сериозни, отколкото са всъщност. Приятелят ви има фрактура на лявата ръка, две счупени ребра, изгубил е три зъба и има множество натъртвания, порезни рани и контузии, но за щастие няма вътрешен кръвоизлив, нито симптоми за мозъчно увреждане. Сгънатите вестници, които пациентът е носел под дрехите си, за да го топлят и да му придават снажен вид, както той се изразява, са послужили като броня и са притъпили силата на ударите. Преди малко, когато дойде в съзнание, пациентът ме помоли да ви кажа, че се чувства като двайсетгодишен младеж и че иска сандвич с кървавица и пресен чесън, шоколадче и няколко лимонови сладкиша „Сугус“. По принцип не виждам проблем, макар че според мен за момента ще е по-добре да приема плодови сокове, кисело мляко и може би малко сварен ориз. Освен това, като доказателство за неговата жизненост и присъствие на духа, той ме помоли да ви предам, че докато сестра Ампарито му правеше няколко шева на крака, получи ерекция с размерите на айсберг.

— То това е, защото е мъж и половина — промълви Бернарда с извинителен тон.

— Кога ще можем да го видим? — попитах аз.

— Сега по-добре не. Може би призори. Малко почивка ще му дойде добре. Бих искал най-късно утре да го вземат в болница „Дел Мар“ за енцефалограма, просто за да сме спокойни, но според мен можем да бъдем сигурни, че господин Ромеро де Торес до няколко дни ще е като нов. Ако се съди по следите и белезите по тялото му, този човек се е измъквал и от по-тежки премеждия. Просто е роден, за да оцелява. Ако ви трябва копие от доклада, за да подадете оплакване в полицията…

— Няма да е нужно — прекъснах го аз.

— Младежо, предупреждавам ви, че това можеше да се окаже много сериозно. Трябва незабавно да съобщите в полицията.

Барсело ме наблюдаваше внимателно. Отвърнах на погледа му и той кимна.

— Не се тревожете, докторе, за тези неща ще има достатъчно време — каза Барсело. — Сега най-важното е да се уверим, че пациентът е добре. Аз лично ще имам грижата да докладвам за станалото още утре. Все пак дори и властите имат право на малко спокойствие и отдих през нощта.

Докторът явно не погледна с добро око на моето предложение да скрием инцидента от полицията, но когато разбра, че Барсело се нагърбва с тази задача, само сви рамене и се върна в спалнята, за да продължи с лечението. Веднага щом Солдевила изчезна зад вратата, Барсело ми даде знак да го последвам в кабинета му. Бернарда въздишаше на табуретката си, замаяна от брендито и от преживяната уплаха.

— Бернарда, поразшетайте се. Направете кафе. И да е по-силничко.

— Да, господине, ей сегичка.

Последвах Барсело до кабинета му — пещера, потънала в облаци тютюнев дим, които се виеха между колоните от книги и документи. До нас откъслечно достигаха дисонантните акорди от пианото на Клара. Уроците на маестро Нери очевидно не бяха принесли особена полза, поне що се отнася до музикалната област. Книжарят ми посочи един стол и се зае да пълни лулата си.

— Обадих се на баща ти и му казах, че Фермин е претърпял малък инцидент и че ти си го докарал тук.

— Хвана ли се на въдицата?

— Не мисля.

— Тъй.

Книжарят запали лулата си и се облегна на креслото зад бюрото си, наслаждавайки се на мефистофелския си вид. В другия край на апартамента Клара мъчеше Дебюси. Барсело подбели очи.

— Какво стана с учителя по музика? — попитах аз.

— Уволних го. Злоупотреба със служебното положение.

— Тъй.

— Сигурен ли си, че не са те отупали и тебе? Взел си да говориш предимно едносрично. Като малко момче беше по-приказлив.

Вратата на кабинета се отвори и Бернарда влезе, носейки поднос с две димящи чаши и захарница. Като видях несигурната й походка, се уплаших да не се озова в траекторията на дъжд от вряло кафе.

— Може ли да вляза? Господинът ще иска ли мъничко бренди в кафето?

— Струва ми се, че бутилката „Лепанто“ си е заслужила почивка за тази нощ, Бернарда. Вие също. Хайде, идете да поспите. Даниел и аз ще останем будни, ако потрябва нещо. И тъй като Фермин е във вашата спалня, можете да използвате моята.

— Ах, господине, дума да не става.

— Това е заповед. Хич не спорете. Искам да сте заспала до пет минути.

— Ама, господине…

— Бернарда, излагате на риск коледната си премия.

— Каквото вие кажете, господин Барсело. Само че ще спя върху кувертюрата, то се знае.

Барсело тържествено изчака Бернарда да се оттегли. После си сипа седем бучки захар и се зае да разбърква кафето си с лъжичката; съзирах котешката му усмивка сред тъмните облаци холандски тютюн.

— Както виждаш, ръководя тази къща с твърда ръка.

— Да, цял людоед сте, дон Густаво.

— А пък ти си станал много сладкодумен. Я ми кажи, Даниел, сега, когато никой не ни слуша — защо да не е добра идея да съобщим в полицията за станалото?

— Защото вече знаят.

— Да не би…?

Кимнах.

— В каква каша сте се забъркали вие двамата, ако не е твърде нахално да попитам?

Въздъхнах.

— Нещо, в което бих могъл да помогна?

Вдигнах поглед. Барсело ми се усмихваше без лукавство, свалил за малко ироничната си маска.