Синдик

— Недей — извика Чарлз. — Ти нищо не разбираш! Това не прилича на твоите магии! — Той се беше изпотил, въпреки следобедния хлад. — Трябва да има някой, който да знае как да поправи джипа и картечниците. Ако те се повредят, ще си останат развалени и колкото и да се започва отначало, няма да се оправят сами и да тръгнат.

— Добре, тогава го вземаме с нас — кимна момичето.

Чарлз беше разкъсан между чувството на облекчение и учудването от нейната реакция. Той разбра, че никога, буквално никога, не беше виждал човек, който да признава грешката си по толкова естествен начин. Нямаше колебание, нямаше неохота в гласа, нямаше и следа от неудоволствие, изписана върху лицето. Просто тя беше казала: „Добре, вземаме го с нас.“ — Като че ли беше върнала току-що отминалия момент, коригирайки своето противопоставяне на идеята, и после бе пуснала времето отново да тече. Тя не беше човек, който може да спори със самия себе си. Тя знаеше точно коя е и какво представлява…

— Ох! — извика задушавайки се Чарлз. Двама от копиеносците с мрачни лица сръчно нанизаха недодялан хомот около врата му — две млади фиданки, дълги около метър и половина. Двата им края бяха свързани със сухожилия, като възлите бяха извън обсега на ръцете му. Между тях бяха препречени две къси пръчки, така че да има място около врата му. Очите му изскочиха, когато копиеносците стегнаха китките му към подрязаните пръчки. Момичето се изправи с грациозно движение, поразително след деня, прекаран в неподвижност, и ги поведе по пътя. От двете й страни вървяха двама от копиеносците. Другите четирима ги следваха бавно с джипа. Последен се влачеше Чарлз. Нямаше нужда някой да го охранява или подтиква. В подвижния капан часовете му щяха да бъдат преброени, ако се отскубнеше от похитителите си.

Все едно, че си вързан към тях, мислеше си той, препъвайки се през храсталака. Просто остани жив и ще можеш да надхитриш диваците. Хомотът му са закачи между две дървета, той изруга, върна се обратно, завъртя главата си и отново се помъкна след джипа.

Зората ги настигна към края на пътуването — жалко селце с плетени, измазани с кал колиби; ограда, заграждаща няколко десетки глави окаян, болен добитък; неколцина възрастни и деца. Момичето беше запазило гъвкавостта на движенията си, но копиеносците се прозяваха, докато се опитваха да застанат мирно. Самият Чарлз беше полужив, пребит от многобройните удари в дърветата и препъванията по дългия път. Със зачервени и отекли очи той наблюдаваше, докато полуголите пикльовци се рояха около джипа, а възрастните правеха поклони пред момичето — всички с изключение на една.

Това беше стара вещица със злобно лице, която изсъска:

— Виждам, сега претендираш за мощта на богинята, скъпа. Нещо случи ли се със сестра ми?

— Картечниците я убиха. Аз си сложих черепа. Ти знаеш коя съм; затова не казвай „претендираш за“. Предупреждавам те.

— Лъжеш! — извика старицата. — Ти си я убила и си откраднала черепа. Св. Патрик и св. Бриджет да разкъсат червата ти. Абадон и Луцифер да избодат очите ти!

Хората около тях се отдръпнаха в полкръг. Момичето отвърна хладно:

— Предупреждавам те за втори път.

Старицата направи неразбираем знак с пръстите си и се втренчи в момичето. Сред тълпата се понесе стон, някои закриха очи и се обърнаха настрана, а едно дете се свлече на земята.

Гласът на момичето с черепа на темето прозвуча като че ли от хиляди години разстояние:

— Това е третото предупреждение; повече няма да има. Червеят вече гризе гръбнака ти. Личинки плуват в очите ти. Червата ти се превръщат във вода, сърцето ти пърха като сърце на птица; скоро вече няма да бие.

Зловещата клетва разпръсна зяпачите, които побягнаха, пребледнели и се опитваха да запушат ушите си с ръце. Само старицата стоеше като вкоренена в земята. Чарлз, който слушаше безучастно монотонните слова на клетвата, не се изненада, когато старата вещица се свлече, покосена от нея. Преди няколко месеца друга една магьосница беше сторила същото и с него, наистина, подпомогната от „Секонал“-а.

Хората се връщаха един по един обратно, мърморещи и жалки. Първо подритна тялото на победената претендентка едно момченце. То отправи към младата вещица стеснителен поглед, който казваше: „виж-колко-лоялен-съм-аз“. Другите го последваха в ухажването, докато тя гледаше безучастно. Когато истерията достигна връхната си точка и тялото на земята бе превърнато в купчина кървави парцали, Чарлз се обърна — беше му зле, но не можеше да спаси ушите си от безумните крясъци.

Само остани жив и ще можеш да надхитриш тези диваци, повтаряше си отчаяно. Беше започнал да разбира, че тези диваци живееха по тъмни и страшни закони, много по-трудни за усвояване от префърцуненостите на Синдик или коварното грубиянство на Правителството.

Един ритник го изправи на крака. Копиеносецът изсумтя:

— Ще те водя при Кенеди. Сигурно го познаваш.

— Не.

— Не? Ти идваш от Питсмут, той също идва от Питсмут. Как така не го познаваш? — И той подозрително се намръщи.

— Добре, добре — изръмжа Чарлз, — може и да го знам. Би ли махнал това от врата ми?