Синдик

— Мислех си, че вече нищо няма да чуя и да видя, в съня си чух да ме викаш. Каза, че искаш да ми помогнеш, ако и аз ти помогна, и дойдох колкото се може по-бързо, без да будя никого — ти ме повика, нали?

— Да, виках те. Марта, искаш ли да се измъкнеш оттук? Да избягаш с мен?

— Бъди сигурен, че искам. Тя ще снеме мощта на богинята от мене и ще ме омъжи за Дини. Той смърди като коза, а очите му са изцъклени и след това тя ще убие всичките ни бебета. Просто ми кажи какво да правя и аз ще го направя — тя вече беше решителна и сурова.

— Можеш ли да претъркаляш камъните от отвора на колибата — той си мислеше за телекинеза или нещо подобно — камъните бяха огромни.

Тя не можеше.

— Защо тогава дойде тук? — ядоса се той.

— Не ми говори по този начин — остро отвърна детето и той се осъзна.

— Съжалявам — каза.

— Това, за което дойдох — спокойно започна Марта, — е екс-плозията. Можеш ли да направиш екс-плозия, както ми беше казал? Когато бяхме там, в джипа?

Какво, за бога, дрънкаше това момиче?

— Там — продължи тя с преувеличено търпение — ти си мислеше да събереш всичките патрони на едно място и да ги възпламениш. Спомняш ли си?

Той смътно си спомняше. Един от стотиците планове, които бяха преминали през главата му. Тя се беше ровила в мислите му.

— Много бих искала да видя тази екс-плозия. В противен случай, струва ми се, че както вървят нещата, самата аз ще експлодирам.

— Мога да взривя стената и да изляза навън — бавно каза той. — Но само ако ти ми помогнеш. Можеш ли да ми донесеш стотина патрона?

— Те ще разберат, че липсват.

— Ще ми носиш по няколко, Аз ще взимам барута, ще ги сглобявам отново и ти ще ги връщаш обратно.

Бавно и притеснено Марта отвърна:

— Тя е оставила мощта на богинята да ги пази.

— Чуй ме, Марта. Искам да ме слушаш. Ти ще правиш това заради мене, а те ти казаха, че богинята е безсилна срещу хора отвън. Не е ли така?

След дълга пауза накрая тя каза с въздишка:

— Бих искала да видя очите ти, Чарлз. Ще се опитам. Проклета да съм, не бих го направила, ако Дини не смърдеше така лошо — детето изчезна, а Чарлз се опита да го последва мислено в мрака, до глупавата малка лоза със завързаните по нея пера и кости — но не успя. Беше прекалено напрегнат.

Кенеди все още спеше, бълнувайки, когато лек шум се промъкна през цепките на оградата.

Очите на Чарлз, обърнати към звездната светлина, съзряха Марта, превита почти на две, да се приближава към затвора на ковача. Беше увила лента патрони около врата си като шал. Нетърпеливо прошепна:

— Някакви проблеми?

Той не можеше да види усмивката върху лицето й, но знаеше че я има.

— Лесно беше — похвали се тя. — Първо се уплаших, но си припомних думите ти и всичко се оправи.

— Добро дете. Можеш ли да прокараш лентата през процепа? Мисля, че не. Вади патроните от местата им, както ти бях показал и ми ги подавай един по един.

Марта направи всичко, както й го обясни. Надяваше се по дървената стена да не останат белези, които да предизвикат подозренията на пазачите на дневна светлина.

Той взе един от патроните. Куршумът изглеждаше поставен дяволски здраво. Захапа го и се опита да го разклати и освободи от шийката. Куршумът не помръдна, но затова пък зъбите му се разклатиха. Той се изплю, в устата си усещаше вкус на масло, и отиде до огнището. Избра едно острие за копие и опита с гнездото за стеблото му, но то се оказа прекалено широко. Куршумът влизаше идеално в гнездото на върха за стрела, но самият връх не му даваше достатъчно място за хващане. По дяволите, трябваше да се справи с това, което имаше под ръка. Вкара куршума в гнездото и изви върха на стрелата, като го държеше с палец и показалец. Ръката му се схвана и остра болка прониза пръстите му, но месинговата шийка на гилзата се разтвори. Изсипа барута в малката дупка в пясъка и върна обратно куршума.

Чарлз протегна ръка за втория патрон. При третия се сети, че може да заклещи куршума между камъните на огнището и да натиска с палци. Така работата потръгна; след около час той връщаше сглобените патрони обратно през оградата.

— Ще донесеш ли нова лента? — попита.

— Не — отвърна момичето — утре вечер.

— Страшна си.

Тя се захили.

— Ще бъде адски голям взрив, нали, Чарлз?

XIV.

— Остави огъня да гори — заповяда Чарлз на Кенеди. Малкият човечец беше тръгнал да го залива с вода за през нощта.

Лудият го погледна ужасено:

— Те ще те бият. Ако огънят продължи да гори и по тъмно, ще те пребият. Огънят и тъмнината са равни и противоположни — започна да се хили. — Огънят е отрицание на тъмнината. Просто сменяш знака, или го завърташ на 180 градуса. Но за да го завъртиш на 180 градуса, първо трябва да го завъртиш на един градус. А за да го завъртиш на един градус, първо трябва да го завъртиш на половин градус — сега той сияеше, забравил всичко, свързано с огъня. Чарлз засипа пламъците с пепел, но нареди няколко камъчета така, че да образуват отвор, достатъчен, за да запази един тлеещ въглен.