Следотърсачът

Тя му позволи да я вдигне на крака и двамата тръгнаха из коридорите, хванати за ръка. Когато Риг усещаше нечия диря достатъчно близо, че да го чуят, той се отдръпваше от нея, като продължаваше да стиска ръката º. Но знаеше ли, че са сами и никой не може да го чуе, поемаше дланта º в двете си ръце и се навеждаше към нея. И тогава º разказваше за Умбо и Самуна, за връщането назад във времето, за скъпоценния камък (дори и сега споменаваше единствено него), за времето, прекарано на лодката с генерал Гражданин, за опита на Кресльото да го убие, за собствените си неуспешни опити да се върне назад във времето без помощта на Умбо. Тя изслушваше всичко, без да го прекъсва.

На свой ред също му разказа малко и се извини, че това малко е единственото, което знае. Дарбата на Парам беше непонятна – понякога тя не можела да бъде открита, дори и като малка, а после изниквала някъде из къщата, гладна и премръзнала. Няколко гувернантки били освободени, защото не можели да я овардят. Най-сетне те се нанесли у Флакомо точно защото къщата била плътно оградена със зидове и Парам не можела да избяга.

– Мисля, че е заради всички тези тайни коридори – рече Риг. – За да могат да я следят и да наблюдават какво прави.

– Тогава те със сигурност знаят всичко, което знам и аз. Докато беше още малка, това се случваше само когато се уплаши от нещо – тъкмо се обръщаше, за да побегне, и изведнъж изчезваше.

– Значи се е научила да го управлява?

– Сега вече причината не е страх, а отвращение. Тя мрази компанията на всички други освен моята.

– Но това не винаги е било така.

– Навремето имаше много приятели. Редовни гости, учени, занаятчии... Сред посетителите на Флакомо имаше такива, които много я харесваха. Тя каза, че един от учените неволно º помогнал да се научи да разбира своята невидимост. Онова, което º казал, º помогнало да я овладее и да изчезва само когато пожелае и за колкото време поиска, не повече.

– Той трябва да е бил много умен човек.

– Станало е случайно – отвърна майката. – Може и да е бил умен, но е нямал представа, че това, което е обяснявал, º е било от полза, защото нямало как да знае, че тя става невидима. Това така и не се разчу. Всички прислужници и гости са убедени, че Парам е болезнено стеснителна и се крие, когато не желае да общува. Забранено им е да я търсят, въпреки че не биха могли да я намерят, щом тя не иска да бъде намерена, разбира се.

– Моля ви, кажете º, че я умолявам да ни придружава в нашите разходки из градината.

– Умолявай си. Но Парам ще постъпи, както тя реши.

– Кажете º, че º се извинявам, задето съм минал през нея в градината.

– Какво?! – възкликна майка му. – Какво си направил?

– Знаех къде се намира тя и минах през нея.

– Не знаех, че това е възможно.

– О, не се съмнявам, че се случва доста често. Тази сутрин тя беше с нас в трапезарията. Когато излязохме, аз се стараех да я заобикаляме, но когато тя е невидима, не може да се движи достатъчно бързо, за да се отдръпне. Има склонност да се залепя за стените, но не ми се вярва, че от време на време не са минавали през нея.

– Никога не ми го е казвала.

– Не иска да ви тревожи. А и несъмнено не желае вие да се мъчите да познаете къде е и да я заобикаляте.

– Ти никога не си я срещал, а сега ми обясняваш какво иска да правя и какво – не?

– Да – потвърди Риг. – Защото това е очевидното предположение и то обяснява защо дирите º са толкова увъртяни и лъкатушни и защо тя се залепя за стените.

Най-накрая те разгледаха цялата къща, всеки етаж, стая, кътче и гледка освен личните покои на Флакомо и тайните коридори. Минаха покрай няколко от тайните входове към лабиринта от проходи, ала Риг просто си отбелязваше местата, за да се върне там по-късно. Ако го уловяха да оглежда покрай някой вход и се усъмняха, че готви нещо опасно, той искаше да заподозрат само него, не и майка му.

Тя се върна в стаята си, а Риг – в кухнята, където дневната смяна месеше тестото и бъркаше смесите за вечерните кейкове и сладкиши. Тази симетрия – че всяка от пекарките трябваше да опече онова, което другата е приготвила, му харесваше. Хареса му и това, че Лолонга сякаш се съревноваваше със сестра си коя повече да го натъпче с отличния хляб. Едно беше сигурно: тук той нямаше да умре от глад.

Присъедини се към чираците на готвачите – не се опитваше да работи с чираците на пекарите, защото можеше да обърка нещо. Хвана се при готвачите – изпълняваше поръчките им, заучаваше по име, вид, мирис и употреба всички подправки, които растяха в кухненската градина, и го навикваха за допуснатите грешки също като всяко друго хлапе в кухнята. Не след дълго момчетата, които спяха зад печката, го приемаха радушно и разговаряха с него като с равен. С тях той приказваше като привик от Водопаден брод и се оставяше да го занасят заради диалекта му.

– И кой е истинският глас на Риг? – попита го Дългия един ден, като го чу как разговаря с чираците на готвачите.

– Щом излиза от устата ми, значи е моят глас – отвърна Риг.