Слепота

Един възрастен човек с черна превръзка на окото дойде от заграждението. Или също беше изгубил багажа си, или не носеше такъв. Първи беше се препънал в труповете, но не беше извикал. Беше останал с тях, до тях, очаквайки да се възцарят отново редът и тишината. Чака в продължение на няколко часа. Сега е негов ред да потърси убежище. Бавно, с протегнати ръце потърси пътя. Откри вратата на първата стая в дясното крило, чу идващи отвътре гласове, тогава попита, Има ли тук едно легло за мен.

Идването на толкова слепи сякаш имаше поне едно предимство. Като си помислим добре, дори две, бидейки първото от, така да се каже, психологическо естество, в действителност има голяма разлика между това, да очакваме във всеки един момент дали няма да ни се представят новите наематели и това, да видиш, че сградата най-накрая вече е пълна, че от този момент нататък става възможно да се изградят стабилни и трайни взаимоотношения със съседите, несмущавани, както беше досега, от последователните прекъсвания и налагане на новодошлите, които са ни карали постоянно, да изграждаме каналите за комуникация. Второто предимство, вече с практическа насоченост, директна и съществена, беше, че властите отвън, граждански и военни, разбраха, че едно е да се доставя храна за две-три дузини хора, при това горе-долу толерантни и заради малкия си брой що-годе готови да се примирят със случайните пропуски и закъснения на продуктите, и съвсем друго представляваше сега внезапната и комплексна отговорност да се издържат двеста и четиридесет човешки същества от всякакъв вид, произход и нрав, що се отнася до характер и темперамент. Двеста и четиридесет, обърнете внимание, е просто начин да се назоват, защото поне двадесет слепи, които не успяха да си намерят легла, спят на пода. При всички положения трябва да признаем, че не е същото да се нахранят тридесет души с онова, което се полага на десет, и да трябва да се разпредели на двеста и шестдесет души храната, предвидена за двеста и четиридесет. Разликата почти не се забелязва. Ала се оказа, че висшестоящите са наясно с нарасналата си отговорност и може би от страх, което никак не беше гола хипотеза, че ще възникнат нови бунтове, се стигна до промяна в действията на властите, в смисъл че храната започна да идва съвсем навреме и в точни количества. Очевидно след схватката, на която трябваше да присъстваме и която беше трагична откъдето и да я погледнем, настаняването на толкова слепи не можеше да е лесно, нито пък лишено от конфликти, достатъчно е да си припомним онези нещастни заразени, които преди виждаха, а сега вече не, за разделените семейства, за изгубените деца, за вайканията на настъпените и съборените, някои от тях по два и три пъти, за онези, които обикалят да търсят скъпоценното си имане, а не могат да го открият, трябва да сме напълно безчувствени, за да забравим така, сякаш нищо не се е случило, тревогите на нещастните хорица. При все това не можем да отречем, че идването на обяда за всички беше утешителен балсам. И ако е безспорно, че прибирането на толкова много храна и съответното й разпределяне на толкова усти заради липсата на подходяща за целта организация и власт, която да може да наложи необходимата дисциплина, създаде нови глупости, трябва да признаем, че обстановката се промени към по-добра, когато в цялата стара лудница не се чуваше друг шум освен този от двеста усти, които дъвчат. Кой ще почисти после всичко това, засега е въпрос без отговор, едва към края на следобеда високоговорителят щеше да повтори правилата за добро поведение, които трябва да бъдат спазвани за благото на всички, и кой знае каква степен на зачитане щяха да предизвикат у новодошлите. Вече не е малко, че обитателите на втората стая от дясното крило най-накрая бяха решили да погребат труповете, поне от тази миризма ще се освободим, към миризмата на живите, макар и да е смрад, по-лесно ще привикнем.